ПА-ПА-ПА-ПАТОЛОГИЯ


Родният гений не се щади, когато трябва да се експлицира в света на ориенталско-балканските ритми. За израстнал по времето на прехода човек, съм се наслушал и нагледал на куриозите, които се зоват “творчество” във въпросния музикален бранш.

Чалга идентичността не е криза на тази идентичност. Защото кризата е ущърбно състояние, в което нещото, бидейки в криза, търпи недоизказаност и води компромисно съществуване. Нищо подобно няма в чалгата. Тя се развива буйно, крещи и утвърждава себе си. Затова чалгата си е изграден характер, свой собственически човешки етос, а не просто автобиографична недомлъвка в личен аспект или моментно разпускане след тежък университетски изпит.

За да не бъда голословен, ще упомена културния background, които ме съпътстваше по време на лятната ми почивка, бъркаше ми в ушите, караше ме да преглъщам тежко иначе студената си бира, придърпваше ми хавлията и ме замисляше за предимствата на това да си изстинал мъртвец.

Далеч съм от мисълта, че ще направя изчерпателна дисекция на тазгодишния чалга хит “Палатка”. Защото само един мазохист може да се рови упорито из творческите наситености на чалга-рефрените.

Авторите на “Палатка” се опитват да внушат изключителна легитимност на лирическата героиня от песента още в началото: “В квартала всички я знаят.Питай млади питай, питай и стари”. Кварталът е тесният социум на българина, в който той стандартно черпи идентичност и гради авторитет. Следователно Лирическата героиня е утвърдила имиджда си, като очевидно това не е преходна “вървежност”, а напротив, темпоралната връзка между поколенията (“млади и стари”) изграждат диапазона на легитимното й съществуване. А това съществуване освен хоризонтално, както е при всички простосмъртни, е и вертикално, тъй като тя гради успоредно с ценностите и йерархия, на върха на която е именно тя. Затова пък че женският образ от песента-поема става обект на митологизиране говори това, че “кварталът” е детайлно запознат с нейните битови навици (“...в колко става в колко си ляга, все агенти сме... Как на светло се преоблича, всеки дебне, всеки наднича.Щом излезе знаем къде е....”). Оттук насетне на нейния ореол й предстои логичната трансформация от обект на мита до изграждането на култ към личността й, затова “след нея става опашка”.

За да има опашка обаче, винаги има лидер, мисионер, човек с инобитийни качества, благодарение на които да предизвиква това струпване на обикновения народ, пред който, като футурист, стои авторитетът, детерминирайки съдбите и поведението на “опашката” си.

Но духовното водачество винаги носи и пейоративни характеристики. Да си иноватор, означава, че всики около теб не са. А това е самотническа професия, често недоразбрана, изпълнена с кризис и катарзис. Неслучайно лирическата героиня от “Палатка” “...уж сама е”. ( Инверсията в словореда търси : 1) по-лека ритмична стъпка 2) внушението на привидност, което също е част от периферията на митологемата, която, държейки монопола върху изключителните качества, живее потайно, за да държи дистанцията между нея и обикновения народ. Защото прекаленото сближаване между тях рискува да снеме нейната изключителност и тя да се превърне в редови неокъпан партизанин).

Неслучайно, в сюжетното развитие на чалга-поемата лирическият субект вече е окачествен като “гордостта на квартала”. И като всеки обект на митологема и култ, тя “има всичко, има по много”. Отколешен трик на художественото дело е когато разказвачът вменява на историята си и личен момент. Вскяка една сюжетна линия става по-достъпна и близка на потребителя на поетиката когато лирическият разказвач направи корелацията между него и лирическата героиня, както е в случая: “ама мен не ме е огряло”. Огряването, подозирам, е индиректното присъствие на слънцето, което винаги е играло успешно ролята на носител на позитивни конотации.



Страдалчеството на разказвача, който играе междувременно и ролята на исторически свидетел на изключителността на лирическата героиня, също е налице : “ ... ще те чакам без да бързам, тук, тук докато не кажеш, че не искаш с друг”. Саможертвата е факт, остава само митологизираната персона да откликне. Последното е достатъчно показателно за това, че именно тя е тази, която оперира със съдбите на хората, които, от своя страна, са предоставили жертвенически монопола върху физическите си конструкти на нейно разположение.

Бидейки “...с походка като на котка” женският образ е де-антропоморфизиран и анимализиран като по този начин се онагледява божественото през призмата на човешкото и животинското начало.

Ето го и припевът на тазгодишния хит: “ Па-Па-па...палатка тук тук ще си опъна,
да ти пея под балкона, тук тук да ти омръзна и да кажеш ДА”. Палатката е преди всичко упоменаване на наличието на покрив, който пък от своя страна кореспондира със сигурността и уюта на домостроителството. Балконът е топос на свободата, тъй като от него се открива панорамата към света, който може да бъде рефлектиран само от погледа на мисионера. Песента и пеенето изразяват оптимизма на лирическия разказвач, а увереността в каузата е постановена с категоричната форма на еднократна утвърдителност (“Да”).

На горепосочения припев е възможна и друга, алтернативана интерпретация, която бележи разкрепостения дискурс на постсоцлиастическите творби. В този смисъл, тогава “опъването на палатката” и “под балкона” са референция за оптимизма на лирическия говорител за осъществяването на любовен контакт със своята главна героиня.


Гореизложента интерпретация е леко казано съмнителна. За да добие задълбоченост, подобен анализ трябва да бъде дело на компетентен интерпретатор, който да е запознат с генезиса, развитието, спецификите и т.н на творчеството от подобен род, а авторът на тези редове не се отличава със съответната подготовка. Това обаче, което смятам, че не подлежи на съмнение, е, че припяването на “Па-па-па-палатка” е преди всичко форма на социално-културна “Па-па-па-патология”.

Снимка: http://botevgrad.com/