Откъс от "Беседата".

Пролог

Когато Естернази усети с нозете си допира на скалисто-песъчливия склон, той разбра, че наближава брега на морето. И само след малко, съществото му бе погълнато от разкрилата се пред погледа му всеобхватна панорама – море и небе, пиршество на синевата.
Скалите преминаваха в морето остро, без прелюдия.
„Също, както в живота – камък и вода”, опита се да обозрe гледката си Естернази.
Денят уморено приемаше последните пурпурни лъчи на слънцето, които като верни негови пажове, с прашасали от службата мокасини, се готвеха да се потопят заедно със заника на господаря си в морската шир на хоризонта.
Нощта, напротив, отваряше сънено очи, примигващи под дългите й черни мигли срещу последните колесници от слънчеви снопове.
Другият мъж вече бе там, кръстосал крака на твърдината, с поглед, реещ се из синята панорама. Естернази можеше да се закълне, че онзи виждаше и отвъд амалгамата от въздух и вода.
Лицето му сякаш бе изваяно от същите субстанции, сътворили вятъра, морето и земната твърд под тях. С резки като на скалите черти, дълбок колкото морското дъно поглед и коси, снопчетата от които се рееха като бризове, мъжът бе застинал там, все едно винаги е бил част от природния ландшафт или пък е негово естествено продължение.
Приклякайки тихо до него, Естернази с удоволствие прие мълчаливото му присъствие и отново приюти взора си из синевата.
Вдишваше дълбоко, пълнеше дробовете си с парцалите въздух на игривия вятър, имайки чувството, че заедно с него попива и от цялата атмосфера на космополитната природа. Макар да не бе сигурен, дали той черпи възвишеност от нея или тя го поглъщаше в дебрите си. Но Естернази нямаше нищо против да докосва с поглед природата и на свой ред тя да му отвръща със същото, понеже по този начин той имаше чувството, че низкото му човешко същество се увековечава посредством нея.
„Тленното става нетленно. Плътта губи себе си, приемайки през порите си етер-а на вечното съществуване. Основанията на смъртното чезнат пред взора на метафизическото”, мислеше си Естернази, усещайки топлия дъх на вятъра по врата си.
Умиротворен от съприкосновението си с отвъдното, той осъзна, че човек е значим само тогава, когато се абстрахира от чисто човешкото.
Вече затворил очи, опиянили се от дълбоката синевата отвред - прелюдия към инобитийните реалии, Естернази наруши мълчанието:
- Кой е най-важният въпрос на човешкото съществуване?


Глава I


Питането на Естернази не смути по никакъв начин ефекта от обземащата ги атмосфера, белязана от умърлушеното отстъпничество на деня и предпазливото промъкване на глашатая на нощта – здрача.
Гласът на другия сякаш бе поредната еманация на природния ландшафт:
- Най-същественият въпрос на човешкото съществуване е може би този дали Исус от Назарет е възкръснал на третия ден от смъртта си – тембърът му като че ли бе изваян от молекулите на водата.
Естернази въздъхна някак обречено. Личността и смисълът на Христос винаги са будили интереса му, но това бе тема, която повдигаше повече въпроси, отколкото разполагаше с отговори. Затова и след кратка пауза възрази:
- Ако правилно те разбирам, въпросът дали Христос е възкръснал на третия ден от разпятието му е всъщност отговорът на дилемата дали съществува Бог . Но тази дилема, струва ми се, е такава за все по-малко хора. А скоро, мисля си, тя ще занимава умовете на малцина, с оглед на това, че кръгът от хората, интересуващи се от възможността Бог да е изобщо реалност, се свива.
„Нещо като жива верига от облечени в бяло хора, които отстъпват пред напора на размахващата островърхи шипове тълпа, намазала ги отпред със смъртоносна слюнка от собствения си порок”.
- Една дилема става ли по-маловажна, ако занимава умовете на по-малко хора? – някак тихо и спокойно попита събеседникът му. – Губи ли собствените си основания даден въпрос, когато той бива задаван по-рядко?
- В такъв случай този въпрос става неактуален, независимо дали по същество си остава неразрешима загадка или напротив – в същия дух отвърна и Естернази, а в съзнанието си видя как освирепялата тълпа, като избягал от резерват добитък, вече газеше по коремите отстъпващите хора, чиито бели дрехи поемаха от калта по нозете на тези, които освен това ги и кълвяха, сякаш за гарвани, но не с клюнове, а с намазаните си с порок островърхи копия.
- По думите ти излиза, че Бог е неактуален.
Естернази не разбра дали последното е въпрос или констатация от страна на събеседника му. Но така или иначе, вътрешното му „Аз” се противеше на идеята, че непознатият можеше да го сметне за тесногръд материалист. Той не бе и атеист, макар че имаше критичен и пъргав ум, който често кихаше шумно в най-съкровените моменти от неделните служби в храма.
И сам Естернази се учуди на себе си, когато се чу да доверява на другия:
- Не искам да живея сред хора, за които Бог не е актуален. Аз не съм примерен вярващ, уви, боя се, че всяко едно религиозно лице, престрашило се да надзърне в битието ми дори за секунда, стреснато ще подскочи с раздразнени рецептори, или поне онези от тях, с които вдишва греха и го издишва като херувим, и истерично ще започне да търка очите си, страхувайки се порокът, на който е станал свидетел, да не е полепнал по тях. Уверявам те, самообладанието му ще абдикира и ще се скрие в някоя животинска хралупа, на чийто вход ще закачи предупредителна табела за гостите си, гласяща „С хората дотук”.
Но чисто човешките ми слабости, които биха причинили подобен дискомфорт на богоугодните люде, не ми пречат да търся трансцендентното присъствие над мен.
- Следователно и твоят ум се занимава с това дали Исус от Назарет се е завърнал сред живите на третия ден след разпятието му – поддаде другият.
Естернази призна правотата на тези думи:
- Дори и така да е, в такъв случай какъв е отговорът на най-важния въпрос на човешкото съществуване, а именно дали Христос е възкръснал? – форсира започналия разговор той.
- Може ли едно нещо, в случая дилемата дали Исус от Назарет се е върнал сред живите, бидейки веднъж вече умрял, да бъде най-важното нещо, ако са му снети всички въпросителни и за всяка една част от него хората имат своя отговор? – отвърна с въпрос онзи.
Естернази си даде сметка, че гласът на събеседника му е почти винаги еднакъв, независимо дали задаваше въпрос или просто отговаряше на такъв.
„Като релсова линия, права и скучна”.
- Ако имаш предвид това, че незнайното и недостъпното за човешкия умствен взор е като мотор за неговото развитие, то аз бих се съгласил с теб – отвърна обаче на глас той.
А сетне продължи:
- Но ако някой победи Бог на земята, то това няма да е дяволът, а съмнението, което сам Той толерира сред хората със своята недостъпност и загадъчност. В природата на човешкото същество е то да иска отговори и когато то не ги получава, започва да си търси други богове. А човекът е пестелив клиент и пресметливо гледа с какво пълни пазарната си кошница. Затова и аз настоявам да чуя какъв е отговорът на това дали Христос е възкръснал на третия ден след разпятието му? – твърдо, но уважително повтори въпроса си Естернази, който знаеше добре за себе си, че макар и живеейки в цинично време, от чийто меркантилизъм не бе попил, то той предпочиташе пред всеки друг отговор тъкмо рационалния такъв.
Естернази винаги се бе отнасял с уважение към идеята за отвъдното метафизическото присъствие, монолитно и самодостатъчно. Според него подобна идея за Висш разум бе по-стойността от човешкия й притежател, където тя намираше подслон в дъждовните нощи, просветващи само от книжалите на светкавиците.
„Съответно и в моята кошница има застояли стоки, които за другите хора са с изтекъл срок на годност”.
Но той предпочиташе, когато поиска небцето му да се отърка в лъжица с мед, никой да не му поднася катран под угодническите уверения, че само цветът му е различен от този на меда.
Затова Естернази погледна въпросително събеседника си, очаквайки неговия отговор.



Глава II


Гласът на другия прозвуча по-безпристрастно и от този на съдия, свикнал да произнася рутинни присъди:
- Ако Исус от Назарет е отворил веднъж вече склопени очи, то значи тленното е победило нетленното. Ако духът Исусов не се е завърнал в човешкото си тяло, за да го възвърне към живота след смъртта му, то физическото е материя, която е отвъд юрисдикцията на духовното.
„Ясно и просто. Петдесет на петдесет. Ези или тура, бяло или черно. И в същото време разликата между едното и другото е като тази между земята и небето. Земя или небе, но не и едновременно двете”, мисловно се мръщеше Естернази и усети как горчивината обагря вътрешното му същество.
„В подобен случай разликата между едното и другото не е трета страна, както по принцип между лявото и дясното стои центърът. Разликата тук са загубилите човешки съдби, заложили всичко на тура, след което се е паднало ези”.
- Да разбирам ли – леко суховато започна на глас Естернази - че в първия случай, т.е когато Христос възкръсва, има Бог, понеже благодарение само на отзивчивостта на подобна сила е възможно животът на Исус да победи неговата смърт. Следователно хората притежават свой духовен императив и затова те не трябва да са безразлични към естеството на земните си дела.
Докато при втория случай, в който Христос не се е завърнал, макар и временно, от света на нетленното към този на тленното, нещата стават по-сложни.
- Кажи какво имаш предвид, когато казваш, че при този втори вариант, нещата се усложняват? – запита го безизразно другият.
- Ако Христос не е възкръснал, то имаме няколко варианта като причини, поради които не го е направил. Първо – разсъждаваше на глас Естернази - може окончателната смърт на физическия Христос да не опровергава наличието на Бог, тъй като последният може да е първопричинител на света, но да не се ангажира впоследствие с вторична намеса в творението си и прякото си застъпничество за който и да е човешки индивид.
Второ, Бог може да съществува, но да не е оторизирал Христос за свой специален син, носител на извънредни характеристики и ангажименти, и затова да не го е възкресил.
Трето, Христос е универсален морализатор, който проповядва съществуването на Бог, който обаче всъщност е достоверен само в съзнанието му. Т.е подобна метафизическа сила не съществува в действителност.
Нотка на веселие у излъчването на другия като че ли посрещна последните думи на Естернази, поради което последният се изненада, понеже тъкмо бе привикнал към емоционалната пестеливост на събеседника си.
- Нека разгледаме всеки един от твоите варианти – монотонно заговори другият. - Ако Исус от Назарет е възкръснал след причинените рани от приковалите го гвоздеи и промушилото го копие, и вече задушил се на кръста от невъзможността да си поема въздух, то значи определено инобитиен Създател съществува. А щом Той е факт, то човешкото битие трябва да бъде богосъобразно, тъй като всяка една твар трябва да се съобразява с могъществото на висшестоящия си съквартирант.
Слуховъзприятието на Естернази като че ли бе погъделичкано от недотам добре прикрит цинизъм, който се поддаваше изпод откровеността, с която онзи изрече тези си думи.
Самият Естернази флиртуваше с цинизма. Смяташе, че той може да бъде горчивия коректив на брошките с кичозен блясък, които хората обичаха да закачат по битиетата си. Затова и донякъде престорено възрази:
- Момент. Това, което току що каза, че всяко нещо трябва да се съобразява с могъществото на висшестоящото присъствие, не е ли порочно схващане, тъй като по този начин излиза, че ние трябва да търсим разбирателството с Бог по една прагматична причина. А именно, че Той може да ни унищожи във всеки един момент и съответно на нас не ни остава нищо друго, освен чрез изявата на една парадната вяра в Неговите основания да бъде това, което е, да го умилостивяваме? Т.е правото на силния е право не поради неговите заслуги, а поради това, че е силен?
- Самата вяра е изпращане на ирационално натоварени енергийни импулси с висок интензитет на сигурност и благоразположение спрямо осъществяването на обекта на вярата, който най-често е проектирано от тези импулси утопично положение, различно от това, в което живее на субекта на вярата, т.е този, който е в процес на вярване.
А ако това, което казваш, е така, а именно, че мотивацията да се съобразяваш с Висшия разум е прагматично обусловена, понеже диханието на човека е зависимо от волята на Твореца, то подобно подчинение се базира на страха. По този начин се култивира вяра, подтикната от инстинкта за самосъхранение в хората. Което ще рече, че въпросните енергийни импулси, за които казахме, че представляват вярата, не са доброволен и самоинициативен акт на отделната личност. А смяташ ли, че Творецът би бил носител на характеристиките на божествеността, ако изнудва хората да вярват в него и прилага санкции спрямо тях, ако те не го правят?
Ясното съзнание за съществуването на божественото присъствие – продължи другият - трябва да кореспондира с човешкото поведение, но само в насока, която да е лишена от принудеността. Човек трябва да търси Висшия разум в съ-причастието си към добрите дела, а не в страха си от наказание заради лошите си такива.
В същото време обаче е правилно и положението, в което природата на елементарното трябва да се съобразява с естеството на възвишеното, което всъщност имах предвид, когато казах, че при съществуването на подобна извънредна сила като метафизическата човешкото битие трябва да бъде съобразено с нея. Но защо това е така, мисля, че тепърва ще става дума.
Естерхази кимна с глава в знак на съгласие с чутите думи. Сетне каза:
- Нека наистина сега говорим за това, за което вече започнахме, а именно за Христос. Какво е положението, ако Исус не се е успял да победи смъртта, връщайки се към живот?
-Ако пък Исус от Назарет не е възкръснал, то, както отбеляза ти, има няколко възможности – започна да извайва своя отговор събеседникът му, все едно плетеше дреха от мека тъкан.
Първата от тях е, че Творецът е само първопричинител на света, който се отказва от по-нататъшно вмешателство в него и затова не е предотвратил тежката съдба на Назарянина. По тази логика първоначалният импулс на всичко съществуващо е с божествен произход, а сетне то се развива според собствените си възможности. Т.е един път създаден, светът е оставен сам на себе си.
Подобна идея не бе чужда на светоусещането на Естернази, който продължи да слуша другия:
- Но ние знаем, че Творецът, освен света, е създал и конкретно хората. Като всеки творец, Той е чудесно запознат с творението си. Знае какво представлява човекът, неговата същност и поведение. Запознат е и със същността и функционирането на заобикалящата хората среда като част от света. Следователно съвместявайки двете отделни категории, „хора” и „среда” , Той е получил уравнение, в което за Него няма неизвестни величини.
Ето ти един аналогичен пример. Хората са измислили числата. Да вземем две от тях. Например числото 4 и числото 3. Знаем естество им и различните им свойства при математическите операции с тях. Когато ги съберем например, ние получаваме числото 7. Ако пък извадим 3 от 4, единица ще ни гледа отсреща като новородено от взаимодействието на своите родители.
По същия начин, като наш създател, Творецът е запознат с човешката природа, познава и заобикалящата ни среда, следователно знае и какъв резултат ще се получи, когато „събере” тези две величини „хора” и „среда” . Следователно, след създаването на две същности и тяхното приобщаване, Бог няма пряката необходимост от повторно вмешателство, тъй като за него получилото се уравнение е с предизвестен резултат. И няма необходимост от изрично вмешателство, за да получи отговор на въпроса какво ще се излезе, когато одушевеното и неодушевеното си взаимодействат.
Естернази се опита мисловно да обходи казаното:
- Излиза, че ние участваме в една формула, чийто отговор е ясен предварително за Бог. И не е необходимо Математикът да променя дадени числови изражения или математически операции, за да постигне определен резултат.
Дошлото отстрани кимване окуражи Естернази, който продължи да разсъждава на глас:
- Но Бог, предвиждайки естеството на субекта - хората, както и естеството на материалния им периметър – околната среда, е предвидил под някаква форма и разпятието на Христос . Съответно е знаел и за предстоящото мъченичество на християните, пък и не само тяхното, знаел е за мъченичеството на хората въобще тъй като си е давал ясно съзнанието или, прощавай, сметката, (нали говорим за математически операции) за факторите от човешкото съзнание, които ще доведат до появата на тази социална деривация. И все пак не се е намесил, за да предотврати мъченичеството, така както и не е възпрепятствал римляните, когато те са приковавали Христос на кръста. Явно строгите логически операции не се нуждаят от интервенция отвън, иначе биха дали дефект – с известно раздразнение в гласа си завърши Естернази, който усети, че пулсът му се е ускорил при изричането на последните си думи . Стори му се дори, че в тон на моментното му настроение и морето долу се разбунтува, започвайки да замерва скалите все по ожесточено с вълните си.
Той разбра, че другият е усетил емоционалното му напрежение и мълчейки, му дава време да се слее с мира и хармонията на протягащата ръцете си към тях нощ.
- Но нали в дебелата книга с черни корици (*Библията, като като gloss отдолу) пише, че Бог е любов... – донякъде омаломощено прошепна след малко Естернази.
- Бог е преди всичко любов когато възкресява Исус от мъртвите. Във втория случай, когато Бог предпочита да не се намесва вторично, Той е преди всичко безпристрастен Разум. А тук може би е уместно да те подканя да размислиш, ако си такъв могъщ управленец, какъвто се предполага, че е Създателят, и когато цяла вселена и милиарди съдби стоят на плещите ти, с какво би било по-уместно да ръководиш целия този конгломерат от съзнание и материя – със сърцето или с разума си.
Мисля, че когато се борави с подобни количества, камшикът на разума е по-полезен водач от воплите на сърцето за милостиня.
А що се касае до това, че Творецът е могъл да предвиди мъките и тегобите на хората, с оглед на това, че е техен създател, както и първоизточник на околната им среда, в която те конструират живота си, то това също е вярно. Но защо в такъв случай Той не е възпрепятствал човешката неволя въобще, мисля си, ще стане дума тепърва, когато неизбежно ще говорим за наличието на злото в света изобщо.
Но нека сега обърнем внимание, за да не ни се разпокъсва мисълта ни, и на втория вариант на положението, което ти изтъкна като възможна причина за не завръщането на Исус от Назарет към живота след смъртта, а именно, че Творецът не е го е възкресил, понеже Назарянинът не е бил припознат от Него като свой специален син – при споменаването на последното, искрици веселие като че ли запълзяха с огъня си към цитаделата на сериозността, от върха на която, изглежда, иначе произнасяше речите си говорещия.
Присъствието му бе дискретно и неангажиращо. За сметка на това, интонацията, заедно с нещата, които излизаха през устата му чрез нея, вдъхваха респект у Естернази.
- Много съображения против подобно схващане могат да бъдат изтъкнати – продължи онзи. - Болшинството от всички са с предимно логичен характер.
Но кажи ми, приятелю – с това му обръщение към Естернази последният усети за първи път подобна нотка на изявена симпатия от страна на своя събеседник – ако Исус, най-възвишеният от всички смъртни, раждали се на тази земя, не е заслужил да възкръсне, то тогава кой ще да е? Ако този, който дарява живота си, посветен на нравствения пример, в името на изкуплението на другите, не е достоен за чудо като възкресението, като жест от страна на Висшия разум за добродетелния начин на съществуване на Назарянина, то тогава има ли някой, който да спечели подобно благоразположение от страна на Твореца? Ако Исус, умрял на кръста с името Божие на уста и с ангажимента си към останалите хора, не е достоен за син Божий, кой тогава ще е?
Това бяха констатации под формата на въпрос, усети Естернази.
- Трудно е действително да си представиш, че съществува по достоен човек от Христос, който да заслужава възкресение повече от него – съгласи се той. – Тъй като добряци по света има много, но колко от тях биха отдали и дали живота си в името на добротата?
„Всички сме добри, когато така заповядва тоягата. Когато обаче последната се завърти, за да ни приучи на зло, колко от нас остават добри, под страха да я посрещнат с плътта си?”
- Така е. Едно е човек да бъде добър, друго е, когато е способен да вдигне ръка, защитавайки добротата изобщо – съгласи се и събеседникът му. - Още повече, когато знае, че с това си застъпничество го очаква тежка и тягостна смърт, какъвто е бил случаят с Исус от Назарет.
Естернази не бе празен идеалист, чиито дробове вдишваха мечти вместо въздух. И знаеше как човек, осмелил се да вдишва мечти, плюе кръв след това.
И макар идеалите да не бяха куха химера за него, той гледаше на тях като на нещо дълбоко нехарактерно за хората. Затова и в съзнанието му абстракции като „доброта” и „злина” бяха като птича къщичка, построена върху кухо дърво. Но в същото време се възхищаваше на историческия Исус като фигура, разбила чревоугодническия шаблон на природосъобразното човешко оцеляване, концентрирало се само в задоволяване на примитивните си нужди.
„ Рунтавите хора, на чиито рамене грехът и пороците им ги приковават завинаги към жадната за моралното им блудството земна пръст, на свой ред разпнаха Христос. Но дори и окървавен на кръста, той им е показал, че е отвъд тяхната юрисдикция на тщеславието”.


МТ: Текстът все още не е окончателен.

Кандидатура на Кнут Хамсун
за кмет на София.


Уважаеми приятели на Синя София,
Несъгласието си с решението на ръководствата на ДСБ-София и СДС-София да не издигнат своя кандидатура за кмет на столицата на задаващите се избори, както и с това, че двете партии избраха да подкрепят номинацията на ГЕРБ за поста Йорданка Фандъкова, ще изразя с един символичен протест. Той се изразява в инициирането на facebook група, озаглавена „Кнут Хамсун за кмет на София”, с което искам да покажа, че политическата чистоплътност на избирателите на двете партии в столицата е по-голяма, отколкото допускат техните ръководства.


Основания за подкрепата на Кнут Хамсун:


1)Той е популярен за българския избирател от телевизията. А това е принципът, по който е конструиран в момента съставът на изпълнителната власт на страната, в лицето на Министерски съвет и не само. Настоящият министър-председател Бойко Борисов, подобно на Хамсун, легитимира своята власт посредством перманентно медийно лансиране на образ-иконата си.

2)Досегът му с политиката е индиректен. Подобно на кандидата на ГЕРБ Йорданка Фандъкова, която, преди да бъде поканена в Столична община за заместник кмет на образованието, е била учител и директор в 73-то училище "Владислав Граматик" в София, така и Хамсун, бидейки писател, за което получава и Нобелова награда за литература за романа си „Благодатта на земята”, се обявява против Съветската експанзия и Британския империализъм срещу бурите.

3)Не е роден в София. Аналогия отново с кандидата на ГЕРБ за столичен градоначалник Йорданка Фандъкова, чийто платонически юношески въздишки са обогатявали небосвода над град Смолян. Подобен е и цивилният статус на бившия кмет на столицата и настоящ министър-председател Бойко Борисов.



Евентуални обструкции пред кандидатурата на Кнут Хамсун:


1)Той не е бил русофил. Хамсун е яростен пропагандатор на немската литература и култура като дори си сътрудничи с местните нацисти в Норвегия срещу руснаците. Германофилството на Хамсун може да се окаже дълбоко проблематично за успешното лансиране на кандидатурата му за столичен кмет, с оглед на това, че българският избирател традиционно интимничи политически с източно-азиатските географски реалии. Свидетелство за последното е фактът, че по инерцията на конюнктурата, двата основни политически субекта ГЕРБ и БСП отмениха първоначалното решение на СОС българска улица да носи името на проф. Богдан Филов, както и това, че настоящият премиер Бойко Борисов е обслужвал физическото тщеславие на социалистическия диктатор Живков. И отново, в отлика с Хамсун, кандидатът на ГЕРБ за кметското място на столицата Йорданка Фандъкова е завършила руска филология в СУ „Св. Климент Охридски”.

2)Той е носител на Нобелова награда. Последното, както и всеки друг отличителен знак за лична интелигентност и общностен принос към културата/науката, причинява дискомфортен сърбеж на българските граждани в лицето на електората и политическо му представителство. В отлика на този аргумент обаче мога да посоча, че лидерът на ДПС Ахмед Доган е носител на орден „Стара планина”, а министър-председателят Бойко Борисов е бил избиран многократно за „Мъж на годината”.


3)Той е изстинал дълбоко в земята. Това, че Хамсун е мъртъв от известно време насам е без значение за българската политическа практика, според която втори живот като политически фактор са имали или имат редица нашенци, като започнем от цар Ивайло (приключил свинар) и стигнем до Татяна Дончева (приключил цигулар) и Юлиана Дончева (приключил модел).


С уважение към избирателите
и софийските ръководства на ДСБ и СДС,
Мартин Табаков

снимка - http://www.obichamsofia.com/

Откъс из "Беседа за третия ден от смъртта Му".
Част първа от глава VII.


Естернази отдавна не се бе смял така – чистосърдечно и истински. По принцип, независимо какво мислеха другите, смяташе, че смехът най-отива на глупавите люде. Затова и те бяха най-веселите хора. Защото сърбежът в коремите им, който ги караше да се кикотят за всякакви неща, бе достатъчно показателен затова, че имат дефицит в главите си.
Иначе смехът бе застинал в корема на Естернази и се бе вкаменил там от години. Все едно вместо търбух имаше камък в корема. Когато се смееше, тази буца му тежеше в съществото и винаги го обагряше с някаква горчивина.
„А да се хилиш с горчивина е подигравка както за смеха, така и за горчивината”.
И в същото време той бленуваше да се смее както и колкото другите хора. Искаше му се, когато види някой комик, вместо да мисли затова колко е жалко за един човек да провокира внимание върху себе си посредством мимиките на лицето си и умишлено непремерените си жестикулации, да отвори уста, от която да се излее като поток първичния нагон на непринудено веселие.
„ Да зейне устната ми паст като на другите. И като на тях да ми се видят жълтите зъби, между които са се складирали остатъците от сдъвченото ми меню и да хвърчат през нея слюнки като разгонени блудници. Да се държа с двете си ръце за корема, червендалестото ми лице да се налее с кръв и аз да грухтя в нечленоразделни звуци”.
Естернази нямаше нищо против да бъде глупак поне за един уикенд.
Мисловният му унес бе прекъснат, когато събеседникът му проговори:
- По принцип човешката природа е като самата природа. Красива и грозна, буреносна и спокойна, опасна и безопасна, променяща се и все пак достатъчно стабилна.
„Да кажеш, че нещо е вляво и вдясно, горе и долу едновременно, значи, че нямаш идея дали е вляво или вдясно, горе или долу”.
Освен това Естерхази се замисли, че приравнявайки природното и човешкото, особено когато морето и небето бяха пред очите му, си е чисто посегателство към чистотата на природата. Ако бе морето, би удавил говорящия, ако бе вятъра, би му спретнал един пердах с въздушните си юмруци.
- В какво човешката природа е променяща се и в какво стабилна? – запита той, протривайки с ръка корема си, където усещаше приятна умора от отдавна забравеното упражнение – смеха.
- Човекът е постоянен в несъвършенството си. Оттук и в греховността си. Но затова пък той може да бъде стабилен в опита си да преодолее греховността си, следователно и да коригира доколкото е възможно несъвършенството си.
- Какво разбираш под човешко несъвършенство?
- Болшинството грехове на човека идват тогава, когато страстта надделее върху волята му. Ирационалният копнеж се налага над разумното му начало. В това се крие несъвършенството на човешката природа тъй като тук не става дума за първоначален грях, който да е и наследствен на целия човешки род.
„Ахам. Откъснатата ябълка си е оправдание на неугледния човек защо е именно такъв. Колко удобно е да кажеш, че не си съвършен, понеже си съгрешил веднъж, вместо да си признаеш, че просто по природа си далеч от съвършенството.
Още повече, че едно съвършенство не греши. Или ако греши, го прави с финес, по съвършено му. И не се разхожда после със смокинови листа по слабините си.”
- Ако страстта и волята на човека се обединят в еднаква интенция, то той е способен на големи постъпки – лоши, когато страстта надделее над волята му, и добри, когато волята се наложи над страстта – продължи другият, а гласът му се носеше сякаш образуваше дует с песента на разтилящите се вълни на морето под тях.
Но както вече може би си разбрал от нашия разговор, несъвършенството на човека е независима от самия него величина, за която той не е отговорен. Той е несъвършен по природа, но от него зависи дали ще компенсира това несъвършенство интензивно чрез духовна еволюция или ще се лута в физическата безпътицата.
- Струва ми се, че прибързано анатемосваш страстта, която според думите ти, успоредно с волята на човек, играят основна роля в съществуването на хората. Затова и се питам, лошо ли е страстта, дори когато тя е насочена към това да обичаш и да бъдеш обичан? – избълботи Естернази и мислено го хвана срам, че с грубостта на гласа си наруши арията на морето.
- Страстта е амплитудно състояние на човешкото съзнание. Това ще рече, че това е емоционална крайност, която се отразява и на психиката на човека. И вече няма значение, дали страстта е насочена към това да обичаш и да бъдеш обичан или нещо противоположно на това.
Защото крайността възпрепятства възпитанието на безпристрастен светоглед и хармония на съзнанието. Да имаш крещящата нужда да бъдеш обичан означава преди всичко, че тава ти състояние изкарва от релсите на нормалното функциониране съзнанието ти.
Това е така, понеже страстта е порив. Или по-точно – перманентен порив, който не изригва еднократно като лавата на вулкана, за да застине след тази ерупция, а постоянно се възпроизвежда. Индивидът концентрира цялото си съществуване в удовлетворяването на този порив, който рисува в съзнанието на човека въображаеми и имагинерни норми, които Аз-ът се опитва да претвори в конкретна реалност, а това обикновено е невъзможно. Съзнанието започва да функционира само в рамките, зададени от порива, което, както казахме, въздейства отрицателно на психологическото равновесие на човека, а последното се отразява и в логична социална деривация в битието му.
Уважението, което Естернази постепенно възпита у себе си към личността на другия, му попречи, да сподели игривото си впечатление от хората, че страстите са по-скоро в гащите им, отколкото в главите им. Затова той заговори за друго:
- Преди малко каза, че природата и човека си приличат по това, че двете могат да бъдат променящи се или стабилни. А в какво се различават?
- За разлика от природата обаче, човекът е одушевен. Затова той може в противовес на нея, да осъзнава своето присъствие на земята – отвърна събеседникът му.
- В такъв случай, мисля, че й завиждам на природата, тъй като тя освен хубава, може да бъде и грозна, но няма как да осъзнае това – самият Естернази възприе думите си за предателство спрямо бриза, чиито ласки, които чувстваше по себе си, сякаш секнаха, и все едно студени и старчески пръсти започнаха да го дращят по врата.
- Така, както не осъзнава и хубостта си – допълни другият.
- Ако за природата болшинството хора могат да бъдат единодушни кога тя е хубава и кога не, то как стои този проблем при човека? Т.е кога казваме, че един човек е красив и кога, че е грозен? Трябва ли да тълкуваме красотата в човека в контекста на неговата зрялост на духа? – заинтересува се Естернази.
- Един човек е красив, когато той има естетически оразмерени физически пропорции – дойде отсреща лаконичният отговор.
- Момент – театрално се престори на изумен Естернази. – Не отнасяме ли красотата на човека към неговата душа? Може би към зрялостта на неговата душа, ако вземем предвид логиката на собствените ти думи?
- Една душа не може да бъде красива. Тя е или от по-примитивен вид или от по-възвишен – възрази събеседникът му, а думите му все едно бяха зимни снежинки, които щипят бузите на малко дете.
- Т.е асоциираш красивото само с физическото и визуалното в човека? – този път искрено се учуди Естернази, който бе възпитан в духа на красотата отвътре. Всъщност, в много неща бе научен да вярва, макар че не му бяха по вкуса. Но във всички случаи виждаше, че срещу него стои одухотворен тип и очакваше от него отговори, които да са подобни.
- Точно така. Красивото е винаги екстериорно по своята природа. То е обвивка, етикет, но не и съдържание. За дефиниране на съдържанието има други категории, като красивото не е едно от тях или поне смисълът на това понятие е прекалено плитко, за да пресъздаде едно съдържание.
- Какво ще рече тогава, като казваме за определен човек – „Той е красив отвътре”? – продължи да настоява Естернази.
- Предполагам, това означава, че той има красиви дробове, съразмерни бъбреци и виещи се като лилии черва – отвърна събеседникът му.
Смехът на Естерхази секна, когато той не видя и следа от издайнически извибрирал мускул по лицето на другия, провокиран от шеговитост.
- Но, ако трябва да сме коректни – допълни другият напълно сериозно – за едни дробове е по-важно да бъдат здрави, а не красиви.
Макар че не го познаваше, този човек бе вдъхнал вече достатъчно голямо доверие и уважение у Естернази, затова той прехапа устни и извъртя глава встрани, задържайки веселието в стомаха си, така че да не се засмее повторно пред лицето на другия. И в същото време той бе убеден, че смисълът на тази маневра не е останал скрит от събеседника му.
Естернази не бе експлоататор на физическите пропорции в човека, но с искреността на непредубедения ум, той ясно съзнаваше, че предпочита красивото пред грозното.
И оправдаваше господството на красивото в йерархията на човешките стойности. Голата и чистата красота подкупваха със своята висока естетика.
„Готов съм да простя на едни красиви очи само защото са красиви, ако ще и дяволът да ме приковава с погледа през тях ”.
- По твоята логика, грозният човек е този, който няма правилните физически пропорции? – продължи той.
Дискретно кимане с глава от другата страна му показа, че е прав в питането си.
- Но не рискуваме ли да обидим даден човек, казвайки му, че той е грозен?
- По този начин ти не го обиждаш, а констатираш факт. Самият факт е неутрален. Той трябва да бъде източник на разбиране, а не на обиди.
- Да, но етикецията в междуличностното общуване изисква подобни „факти” да бъдат премълчавани – все още упорстваше Естернази, въпреки че сам пред себе си вече бе признал правотата на събеседника си. Нещо повече, в казионното благоприличие между хората той виждаше преди всичко тънкия фалш на плахия човек, който е приел да играе в пиеса, в която всички са принцове и принцеси.
- Етикецията трябва да бъде концентрирана върху ясното разбиране за полезността и неполезността й за хората . Ако ти отидеш при пустинята, след като си бил на някое приказно място, ще си даваш сметка, че пясъкът и жегата правят от пустинята една неатрактивна гледка. Никой, разбира се, не те кара да й кажеш „Пустош, ти си грозна, в сравнение с това, което съм виждал!”. Но, ако тя те попита „Кажи ми, човече, аз грозна или красива съм?”, то ти ще бъдеш изправен пред една дилема – дали да избереш истината или лъжата при своя отговор.
Естерхази се зачуди, ако морето или небето го попитаха кое от тях двете е по-хубаво, какво щеше да им отговори.
- Да разбирам ли в такъв случай, че истината е по-добра?
- Уви, като всяко сложно понятие, трудно е да се определи и истината еднозначно като добро или лошо понятие – отвърна мъжът. - Истината е по-подходяща тогава, когато има по-ползотворен ефект върху адресата й. Т.е, ако знаеш, че казвайки истината на някого, то това ще бъде полезно за него, тогава бъди откровен.
- Ами ако този ползотворен ефект се получава от лъжата?
- Тогава лъжи. Но при истината и лъжата е важно да се знае при употребата им, чий комфорт е търсеният – този на адресанта или този на адресата. Лъжата не е оправдана при първия случай, за разлика от при втория. T.e човек има моралното право да излъже някого, когато това е добре за лъгания, и няма подобно право, когато го лъже в името на собствените си интереси.

МТ: Текстът не е окончателен. Предстоят му стилистични промени.