Откъс из "Беседа за третия ден от смъртта Му".
Част първа от глава VII.


Естернази отдавна не се бе смял така – чистосърдечно и истински. По принцип, независимо какво мислеха другите, смяташе, че смехът най-отива на глупавите люде. Затова и те бяха най-веселите хора. Защото сърбежът в коремите им, който ги караше да се кикотят за всякакви неща, бе достатъчно показателен затова, че имат дефицит в главите си.
Иначе смехът бе застинал в корема на Естернази и се бе вкаменил там от години. Все едно вместо търбух имаше камък в корема. Когато се смееше, тази буца му тежеше в съществото и винаги го обагряше с някаква горчивина.
„А да се хилиш с горчивина е подигравка както за смеха, така и за горчивината”.
И в същото време той бленуваше да се смее както и колкото другите хора. Искаше му се, когато види някой комик, вместо да мисли затова колко е жалко за един човек да провокира внимание върху себе си посредством мимиките на лицето си и умишлено непремерените си жестикулации, да отвори уста, от която да се излее като поток първичния нагон на непринудено веселие.
„ Да зейне устната ми паст като на другите. И като на тях да ми се видят жълтите зъби, между които са се складирали остатъците от сдъвченото ми меню и да хвърчат през нея слюнки като разгонени блудници. Да се държа с двете си ръце за корема, червендалестото ми лице да се налее с кръв и аз да грухтя в нечленоразделни звуци”.
Естернази нямаше нищо против да бъде глупак поне за един уикенд.
Мисловният му унес бе прекъснат, когато събеседникът му проговори:
- По принцип човешката природа е като самата природа. Красива и грозна, буреносна и спокойна, опасна и безопасна, променяща се и все пак достатъчно стабилна.
„Да кажеш, че нещо е вляво и вдясно, горе и долу едновременно, значи, че нямаш идея дали е вляво или вдясно, горе или долу”.
Освен това Естерхази се замисли, че приравнявайки природното и човешкото, особено когато морето и небето бяха пред очите му, си е чисто посегателство към чистотата на природата. Ако бе морето, би удавил говорящия, ако бе вятъра, би му спретнал един пердах с въздушните си юмруци.
- В какво човешката природа е променяща се и в какво стабилна? – запита той, протривайки с ръка корема си, където усещаше приятна умора от отдавна забравеното упражнение – смеха.
- Човекът е постоянен в несъвършенството си. Оттук и в греховността си. Но затова пък той може да бъде стабилен в опита си да преодолее греховността си, следователно и да коригира доколкото е възможно несъвършенството си.
- Какво разбираш под човешко несъвършенство?
- Болшинството грехове на човека идват тогава, когато страстта надделее върху волята му. Ирационалният копнеж се налага над разумното му начало. В това се крие несъвършенството на човешката природа тъй като тук не става дума за първоначален грях, който да е и наследствен на целия човешки род.
„Ахам. Откъснатата ябълка си е оправдание на неугледния човек защо е именно такъв. Колко удобно е да кажеш, че не си съвършен, понеже си съгрешил веднъж, вместо да си признаеш, че просто по природа си далеч от съвършенството.
Още повече, че едно съвършенство не греши. Или ако греши, го прави с финес, по съвършено му. И не се разхожда после със смокинови листа по слабините си.”
- Ако страстта и волята на човека се обединят в еднаква интенция, то той е способен на големи постъпки – лоши, когато страстта надделее над волята му, и добри, когато волята се наложи над страстта – продължи другият, а гласът му се носеше сякаш образуваше дует с песента на разтилящите се вълни на морето под тях.
Но както вече може би си разбрал от нашия разговор, несъвършенството на човека е независима от самия него величина, за която той не е отговорен. Той е несъвършен по природа, но от него зависи дали ще компенсира това несъвършенство интензивно чрез духовна еволюция или ще се лута в физическата безпътицата.
- Струва ми се, че прибързано анатемосваш страстта, която според думите ти, успоредно с волята на човек, играят основна роля в съществуването на хората. Затова и се питам, лошо ли е страстта, дори когато тя е насочена към това да обичаш и да бъдеш обичан? – избълботи Естернази и мислено го хвана срам, че с грубостта на гласа си наруши арията на морето.
- Страстта е амплитудно състояние на човешкото съзнание. Това ще рече, че това е емоционална крайност, която се отразява и на психиката на човека. И вече няма значение, дали страстта е насочена към това да обичаш и да бъдеш обичан или нещо противоположно на това.
Защото крайността възпрепятства възпитанието на безпристрастен светоглед и хармония на съзнанието. Да имаш крещящата нужда да бъдеш обичан означава преди всичко, че тава ти състояние изкарва от релсите на нормалното функциониране съзнанието ти.
Това е така, понеже страстта е порив. Или по-точно – перманентен порив, който не изригва еднократно като лавата на вулкана, за да застине след тази ерупция, а постоянно се възпроизвежда. Индивидът концентрира цялото си съществуване в удовлетворяването на този порив, който рисува в съзнанието на човека въображаеми и имагинерни норми, които Аз-ът се опитва да претвори в конкретна реалност, а това обикновено е невъзможно. Съзнанието започва да функционира само в рамките, зададени от порива, което, както казахме, въздейства отрицателно на психологическото равновесие на човека, а последното се отразява и в логична социална деривация в битието му.
Уважението, което Естернази постепенно възпита у себе си към личността на другия, му попречи, да сподели игривото си впечатление от хората, че страстите са по-скоро в гащите им, отколкото в главите им. Затова той заговори за друго:
- Преди малко каза, че природата и човека си приличат по това, че двете могат да бъдат променящи се или стабилни. А в какво се различават?
- За разлика от природата обаче, човекът е одушевен. Затова той може в противовес на нея, да осъзнава своето присъствие на земята – отвърна събеседникът му.
- В такъв случай, мисля, че й завиждам на природата, тъй като тя освен хубава, може да бъде и грозна, но няма как да осъзнае това – самият Естернази възприе думите си за предателство спрямо бриза, чиито ласки, които чувстваше по себе си, сякаш секнаха, и все едно студени и старчески пръсти започнаха да го дращят по врата.
- Така, както не осъзнава и хубостта си – допълни другият.
- Ако за природата болшинството хора могат да бъдат единодушни кога тя е хубава и кога не, то как стои този проблем при човека? Т.е кога казваме, че един човек е красив и кога, че е грозен? Трябва ли да тълкуваме красотата в човека в контекста на неговата зрялост на духа? – заинтересува се Естернази.
- Един човек е красив, когато той има естетически оразмерени физически пропорции – дойде отсреща лаконичният отговор.
- Момент – театрално се престори на изумен Естернази. – Не отнасяме ли красотата на човека към неговата душа? Може би към зрялостта на неговата душа, ако вземем предвид логиката на собствените ти думи?
- Една душа не може да бъде красива. Тя е или от по-примитивен вид или от по-възвишен – възрази събеседникът му, а думите му все едно бяха зимни снежинки, които щипят бузите на малко дете.
- Т.е асоциираш красивото само с физическото и визуалното в човека? – този път искрено се учуди Естернази, който бе възпитан в духа на красотата отвътре. Всъщност, в много неща бе научен да вярва, макар че не му бяха по вкуса. Но във всички случаи виждаше, че срещу него стои одухотворен тип и очакваше от него отговори, които да са подобни.
- Точно така. Красивото е винаги екстериорно по своята природа. То е обвивка, етикет, но не и съдържание. За дефиниране на съдържанието има други категории, като красивото не е едно от тях или поне смисълът на това понятие е прекалено плитко, за да пресъздаде едно съдържание.
- Какво ще рече тогава, като казваме за определен човек – „Той е красив отвътре”? – продължи да настоява Естернази.
- Предполагам, това означава, че той има красиви дробове, съразмерни бъбреци и виещи се като лилии черва – отвърна събеседникът му.
Смехът на Естерхази секна, когато той не видя и следа от издайнически извибрирал мускул по лицето на другия, провокиран от шеговитост.
- Но, ако трябва да сме коректни – допълни другият напълно сериозно – за едни дробове е по-важно да бъдат здрави, а не красиви.
Макар че не го познаваше, този човек бе вдъхнал вече достатъчно голямо доверие и уважение у Естернази, затова той прехапа устни и извъртя глава встрани, задържайки веселието в стомаха си, така че да не се засмее повторно пред лицето на другия. И в същото време той бе убеден, че смисълът на тази маневра не е останал скрит от събеседника му.
Естернази не бе експлоататор на физическите пропорции в човека, но с искреността на непредубедения ум, той ясно съзнаваше, че предпочита красивото пред грозното.
И оправдаваше господството на красивото в йерархията на човешките стойности. Голата и чистата красота подкупваха със своята висока естетика.
„Готов съм да простя на едни красиви очи само защото са красиви, ако ще и дяволът да ме приковава с погледа през тях ”.
- По твоята логика, грозният човек е този, който няма правилните физически пропорции? – продължи той.
Дискретно кимане с глава от другата страна му показа, че е прав в питането си.
- Но не рискуваме ли да обидим даден човек, казвайки му, че той е грозен?
- По този начин ти не го обиждаш, а констатираш факт. Самият факт е неутрален. Той трябва да бъде източник на разбиране, а не на обиди.
- Да, но етикецията в междуличностното общуване изисква подобни „факти” да бъдат премълчавани – все още упорстваше Естернази, въпреки че сам пред себе си вече бе признал правотата на събеседника си. Нещо повече, в казионното благоприличие между хората той виждаше преди всичко тънкия фалш на плахия човек, който е приел да играе в пиеса, в която всички са принцове и принцеси.
- Етикецията трябва да бъде концентрирана върху ясното разбиране за полезността и неполезността й за хората . Ако ти отидеш при пустинята, след като си бил на някое приказно място, ще си даваш сметка, че пясъкът и жегата правят от пустинята една неатрактивна гледка. Никой, разбира се, не те кара да й кажеш „Пустош, ти си грозна, в сравнение с това, което съм виждал!”. Но, ако тя те попита „Кажи ми, човече, аз грозна или красива съм?”, то ти ще бъдеш изправен пред една дилема – дали да избереш истината или лъжата при своя отговор.
Естерхази се зачуди, ако морето или небето го попитаха кое от тях двете е по-хубаво, какво щеше да им отговори.
- Да разбирам ли в такъв случай, че истината е по-добра?
- Уви, като всяко сложно понятие, трудно е да се определи и истината еднозначно като добро или лошо понятие – отвърна мъжът. - Истината е по-подходяща тогава, когато има по-ползотворен ефект върху адресата й. Т.е, ако знаеш, че казвайки истината на някого, то това ще бъде полезно за него, тогава бъди откровен.
- Ами ако този ползотворен ефект се получава от лъжата?
- Тогава лъжи. Но при истината и лъжата е важно да се знае при употребата им, чий комфорт е търсеният – този на адресанта или този на адресата. Лъжата не е оправдана при първия случай, за разлика от при втория. T.e човек има моралното право да излъже някого, когато това е добре за лъгания, и няма подобно право, когато го лъже в името на собствените си интереси.

МТ: Текстът не е окончателен. Предстоят му стилистични промени.