Дъх на Човек: Илия Минев.

2 декември 1946 година.
„Първо – му казвам аз, - Фойербах, бащата на историческия материализъм, не е диалектик. При Маркс и Хегел законите са три. Защо измисли Сталин четвъртия? За да се справи с Раковски, Каменев, Зиновиев, Бухарин, Орджоникидзе, Тухачевски, Лозанов. С нововъведението трябваше да се оправдае задържането им.”
Това са думите на тогава 29 годишния Илия Минев. Той ги изрича не къде да е, а в Софийски областен съд. И ги изстрелва не на кой да е, а на един прокурор. Причината – малограмотната изцепка на последния, относно това, че „Великият Сталин, корифеят на науките, както е казал в създадения от него исторически материализъм...” . А самият Минев не е в позицията на учител, а на обвиняем. И го съдят не заради бягство от казармата (случаят „Кошлуков”), а в опит за възстановяване на Съюза на българските национални легиони, и в частност като ръководител на външнополитическия отдел на „фашистката” организация.
Доблестта на Илия ми напомня на случая на Николай Галев, друг достоен българин, дисидент и антикомунист. Като ученик в Народна република България той се изправил в час по история, и бурно репликирал преподавателката си, че „болшевишката армия не е освободителка, а окупаторка на милото ни Отечество”.
И бай Илия, и Николай заплащат сурово за проявеното си мъжество. И двамата ще станат „клиенти” на затвора в затвора – пандизите в Народна република България.

28.03.2005. Кино Влайкова.
„На Мартин, с най-искрени чувства за успех, щастие и дълголетие. БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО!”, надписваше книгата си Николай Галев. Така са били възпитавани тези българи. А именно да бъдат българи, не съвети.

8 декември, 1946 година.
Резолюция № 491 на СОС постановява за Илия Минев – „ доживотен строг тъмничен затвор”. С други думи, признат е за виновен по обвинение в нарушение на чл.1 ал. 1 от тогавашния Закон за защита на народната власт. Впоследствие бай Илия ще напише, че само връзките му с френското посолство са го спасили от смъртна присъда чрез обесване.
Това не е единствената присъда за бай Илия. Предстоят му още такива.

Ноември-октомври, 2004 година.
Още като ученик се мъкнех от време на време с Георги Жеков. Спомням си първото антикомунистическо „събрание”, на което присъствах. Беше в някакво училище в Люлин, а времето беше зиморничаво, понеже студът биеше като с чук по пръстите на краката ми. Аудиторията беше трагико-комична – една скромна тумба от оръфани старци, възрастни политзатворници, които комунизмът не бе успял да ликвидира физически, но демокрацията като че ли щеше да го направи. Типично по старчески му, някои от тях вече се бяха инфантилизирали. Но с или без мъката в очите им, болката от разбития живот крещеше в погледите им. Един дядо, който като мъж бе устоявал, уверен съм, на зловещите физически експерименти на комунистите по лагерите, на събранието ту говореше, ту ридаеше. Като че ли сипеше всички онези горчиви сълзи, които бе сдържал достолепно пред лицето на българските болшевики.
Имаше и един луд. Един типичен Вазов Мунчо, който обаче бе видимо по-млад от останалите старци, затова се съмнявах, че комунистите са имали време да го дебалансират психически. Може би просто си беше луд по други причини.
Стъписах се истински обаче, когато Жоро Жеков изведнъж ми даде думата. Покани ме да говоря пред скромната тълпа неумити старци, които някога бяха тровили сънищата на старшините по затворите. Друг ден ми сподели, че му било интересно да чуе мотивите на едно момче за това, че присъства на такива мероприятия.
Наистина, нямам спомен какво съм говорил, когато бях подканен да го направя. Сърцето ми биеше бързо, все едно бе фон от тъпан на думите, които избълвах. Знам само, че другите доволно шушукаха помежду си. Но едва ли е било, понеже съм казал нещо смислено, понеже още бях ученик, при това с много кръв и малко разум в главата. Но дядовците ме харесаха. След като свърших, имаше нещо като импровизирано ръкопляскане от шепата хора, които се губеха в големия салон на даскалото. Като кикот на мъртвец, с който той искаше да уплътни тишината в ковчега си, напомняйки й, че все още в прясно умрял. Но думите тогава нямаха значение. Важно бе друго. Че аз и онези мършави старци бяхме от едно семейство. И всичко го знаехме. И че те сигурно са виждали в мен своите непокорни младежки години, така както и аз виждах в тях своето евентуално бъдеще.
След години, ако такава е волята Божия, сигурно и аз ще бъда мършав и омаломощен старец. Въпросът обаче е дали и аз като тези хора щях да бъда ДОСТОЕН мършав и омаломощен антикомунист.
Ето такива мисли ми минаваха тогава през главата, докато студът взимаше своето от и без това сгърченото физическо съществуване на старците. Но на това скромно събрание аз за първи път чух за Илия Минев.
И когато станеше дума за Минев, ридаещият дядо изведнъж възвръщаше непоколебимостта си и гласът му укрепваше.
А аз и лудият стояхме и слушахме, рисувайки си във въображението образа на онзи достоен мъж Илия Минев.

За Илия Минев от Историята.
Няма да взимам думата на историята, понеже тя трябва да говори за Илия Минев. И ако не го направи, значи не е История, а евтина куртизанка, която мирише на потта на ЧЕРВЕНдалестите типове, които е обслужила. Обикновено на тях им викат „победителите”, в българския случай това са комунистите. Да, победителите чукат куртизанката и затова после все комунизъм й е в устата. Но ако иска от куртизанка да стане История, тя трябва да изхрачи такива лепкави сперматозоиди като Желю Желев и Георги Марков.

Умишлена Пауза.
(Понеже не върви след последното, да продължа директно с бай Илия).
Докато оставям Историята да си направи равносметка относно личността и делото на дисидента, привеждам оскъдна Фактология:
Илия Минев завършва висшето си образование в университета във френския град Тулуза. Изучава индустриална химия. Втори по успех е. Записва и аспирантура, но поради развитието на Втората световна война е принуден да я прекъсна, завръщайки се в България.

50-те години на миналия век. Плевенският затвор.
Надзирателите събират 60 човека в салона на въпросния пандиз. Пускат новия химн на България – „Горда Стара планина...” се разстеля в салона. Илия Минев става и протестира. Иска „Шуми Марица”. Настоява, че това е химнът на България.
В отговор – изпращят го в карцер.
Но Илия Минев не трепва. Нито този път, нито никога. Побоищата, оскъдицата, психологическия натиск – нищо от това, с което са го тормозили почти ежедневно, не го сломява. И никога не предава ортак или съмишленик. И никога не подписва документ, подкупващ го с условията за по-лек режим. Комунистите са принудени да сменят тактиката, след като виждат, че брутално-праволинейният им подход не дава резултат.
„Първо идват вежливите и ти говорят: социализмът така – иначе, сияйните върхове на комунизма, това и това ще стане... Интелигентни от ДС. Втората група вече говори по-строго. Още не посягат, но те предупреждават какво следва, ако не приемеш линията на партията. И накрая идват побойниците. Никога не питат. Знаят къде си, къде ти е леглото. Слагат ти в устата кърпа и докато не те отбият, докато не почнеш да виеш – не спират” (Бай Илия).
Т.е новата тактика е ордьовър словоблудство, преди да дойде това, което те обичат да сервират най-щедро – бой!

5 декември.1987 година.
Тумба ченгета от ДС нахълтват в дома на Илия Минев. Вместо бой обаче му носят подаръци. Няколко книги, плюс портрет на Васил Левски. Честитят му 70-годишнината. На една от книгите има следното пожелание: „ В знак на добри чувства от страна на органите с пожелание да се преустроите идеологически” ( няма запетайка!). По-късно бай Илия споделя, че портретът на Левски не бил случаен. Подарили му го, понеже в кратките периоди, в които той бил на свобода, протестирал по време на една лекция срещу лекторката Цветана Павловска, кандидат на историческите науки, понеже последната изкарала Дякона почти терорист.
„Ако Военният ви институт има някакъв интерес да свърже светеца на България с Лелин и едва ли не да се докаже, че се е учил от него, макар Улянов да е бил бебе, когато Левски е увиснал на бесилото – това си е ваша работа, предназначена за неграмотници”, започва да я громи той, докато доносниците отстрани записват.
Един офицер от ДС, който през май-ноември 1989 година е разработвал бай Илия, признава: „Аз го приемам като враг, но е човек, когото уважавам безкрайно заради твърдостта му. Той е много честен и абсолютен идеалист”(по в. „Сега”, 1999 г.)
Години по-късно, след промените, когато бай Илия отива за кратко в САЩ, където изнася лекции пред американски и български студенти, както и говори пред местни журналисти за мъченията на комунистическия затвор НРБ, американският сенатор Доналд Рийгън му изпраща тяхна обща снимка, на гърба на която пише „ На Илия Минев с най-голямо уважение за Вашата смелост и могъщо лидерство”.

10 декември, 1989 година. София.
Провежда се вторият голям митинг след този на 18 ноември. Виждат се собственоръчно направени плакати „Искаме Минев” и „Къде е Минев”.
Минев е там. Никой от псевдо-демократите, излюпили се непосредствено след 10 ноември, обаче не го пуска да произнесе слово пред хората.
„Георги Спасов и Петър Берон ми го казват в очите: демокрацията е за нас, не за тебе!” (Илия Минев).


За Илия Минев. От Фактологията:
33 години общо затвор (без да се брои домашният арест). 1890 дни в карцер. 480 дни, прекарани в гладна стачка (най-дългата от които е 62 дни, след която бай Илия тежи 40 кг.). Дисидент №1 в Европа и №3 в света.
Но фактологията не може да пресъздаде всяка една рана, мъка, болка, с които комунизмът като зъл художник обрисува тялото и душата му.

Илия Минев:
„Комунизмът никога няма да тръгне по пътя на мира, той е антипът на свободата. Той не може да се откаже от революциите, иначе ще стане социалдемократизъм...”
„Който и да управлява Русия, ако ще пак да дойдат монархистите на власт, те ще си имат своя империя. И тя ще е със своя си демокрация. Безспорно, няма да е като ленинската, но никога няма да бъде нито парламентарната англо-френска, нито президентската на САЩ. Защото в Русия си имат свой мисловен процес. Мистичен процес!”. „ Така че, ако някой смята, че там някога ще има истинска свобода, е в грешка”.
„Нека не се обиждат господата социалистите и макрсисти-ленинци. От гледна точка на етиката и естетиката, двата основни двигателя в човешката психика, разграничаващи ни от животинското царство, те са получовеци.”
„Често животинският инстинкт е по-силен и надмогва стремежа на общественика да бъде справедлив. В това отношение учението на Христос е най-възвишената духовна ценност не само на човечеството, но и на Космоса като цяло”.
„Властта сама по себе си е необходимо зло. Държавата като философско, социално и юридическо създание, е жизнена необходимост за човека.”
„Може някои да не обичат Ницше, но не могат да оборят мисълта му, че „духовно мъртвите никой не ще съживи”.
„Бог изпраща страдания на своите любимци”.

Мразовит януарски ден, 2000 г. Град Септември.
Изглежда, че бай Илия Минев най-сетне е получил необходимото уважение, защото той се вози в бяла лимузина. В луксозен ковчег.
Един от бившите съратници на Минев и друг достоен дисидент, Петър Гогов, най-точно конспектира наплива от български политици и общественици на погребението на вече покойния си приятел и съмишленик:
„Ние, политическите затворници, трябва да погребем Илия, а не новите лъскави държавници, дето приживе не се сетиха за него, а днес са дошли със скъпи венци”.
Мълчание.
„Пък ние стискаме букетчета за по 2 лв.”
Казват, че последните думи на Бай Илия били „...Виждам решетки..”
Но стара контра като Илия Минев не е позволил погребението му да се окаже просто едно физическо стълпотворение на желани и нежелани гости, последните от които, гледайки по стъпканата от тях киша, да виждат отраженията на гузните си съвести. Понеже на некролога му не пише „1917-2000”. Има само християнски кръст, името му и няколко заветни думи, сред които и онези, които бодат попадналите на тях очи:

„Ти какво пожертва, за да има и утре България?”


25.11.2009. България. Историята:
„Илия Стоянов Минев...

1/5 от ВМРО.

Вятърът подритваше спокойно червено-черното знаме на ВМРО, все едно си правеше гаргара с него. Червеното на флага като че ли полемикираше с кървавата история на тази партия, в която идеалите често се оказваха взривоопасни бурета с олово, които отнемаха животи, наши и чужди. Черното обаче символизираше преди всичко безперспективното бъдеще на воеводската организация, тъй като в момента ВМРО диша назаем.
Група от около 5 момчета, плюс едно момиче, упорито стържеха нарисуваните графити по един паметник, на който иначе пишеше „Илинден. 1903. Поклон пред славната жертва на героите от Илиндеско-Преображенското въстание. От ВМРО”. Уви, простотията на българина трудно се заличава, затова и алтернативните надписи, издаващи политически и футболни пристрастия, както и хомосексуалната ориентация на някой си Пепи, конкурираха по отчетливост оригиналния мемориал. И именно тях във вчерашния кълвящ студ се опитваха да изличат младите воеводи.
Приближих се към младежите, които, видях, разполагаха с най-различни асортименти на партията – шапки, шалове и значки. Развяващото се знаме на ВМРО явно бе забито до паметната плоча от тях.
Не знам от коя сергия и за колко си го беше взел, но единият от воеводите имаше бистро син и чист поглед.
Попитах ги какво мислят за развитието на последния конгрес на ВМРО, в който, знаете, организацията на практика се разцепи на две – Княжество България и Източна Румелия, както се пошегуваха журналистите. А досегашният лидер на партията Каракачанов за първи път откакто е ръководител на ВМРО си намери сериозен опонент – пловдивския кмет Славчо Атанасов.
За мен лично този сблъсък е ясен. Ченгето от ДС срещу Бай Ганьо.
„Подкрепяме Каракачанов”, лаконично отвръщат младите воеводи на въпроса ми чия страна заемат в настоящия конфликт в партията. Възразявам им, че това е така, понеже са от софийската организация, която е напълно доминирана от лобито на Каракачанов. И допълвам, че за мен е изключителен парадокс как организация, с идеологията и съдбата на ВМРО, може да бъде председателствана от ченге на ДС.
„Никой не обича ченгесарщината”, съгласява се един от младите революционери, който се обръща към мен само за малко, отпочивайки си по този начин от търкането по паметника. „Но Каракачанов ще бъде още само 2 години начело, после ще се оттегли. Обещал ни е”, зарича се онзи.
От тях разбирам, че в новото ръководство Каракачанов е сложил предимно млади хора от софийската организация. Това е повод за радост и гордост от страна на стоящите пред мен момчета, но на мен, с моя мнителен политически акъл, веднага ми става ясно, че по този начин Каракачанов си гарантира относителен комфорт и безпроблемно съществуване като шеф.
Попитах ги дали са доволни от коалиционната политика на партията им, визирайки Яне Янев. Директно любопитствам дали са пуснали глас за РЗС на националните избори (понеже там ги надъни Каракачанов).
„Никой не може да ни накара да гласуваме за тоя. Когато всъщност разбрахме, че подписваме споразумение с РЗС, вдигнахме бунт”, пояснява единият от воеводите, със шапка и шал на ВМРО.
Понеже съм добре запознат с поданическия манталитет на българския редови политически член, питам в какво се е изразил този бунт. Отговорът е повече от символичен, но все пак е логичен, с оглед на това, че е извън влиянието на тази група идеалисти да постигнат кой знае какво с инакомислието си - „Обърнахме знамената на ВМРО и се разхождахме с тях по този начин”.
Още един тъжен отговор следва, когато ги питам колко човека им е членският състав на младежката софийска структура – „20-30 души”.
20-30 човека...
И една пета от него стоеше сега пред този паметник и упорито се опитваше да изтърже следите от простотията на българина.
„Някога сте държали револВЕРО, а днес - парцали с ВЕРО”, шегувам се аз.
„Винаги има място за револвери”, смеят се на свой ред те.
Сетих се за предишния ми разговор с Каракачанов. Тогава той ми лансираше ВМРО именно като партия с консервативна идеология. Възразих му, че манталитетът на организацията е бунтовнически, а аз дълбоко не харесвам такъв. Тогава той се засмя чистосърдечно и каза, че бунтът е останал само в сърцата на младежите от партията. Държа да подчертая, че не го каза подигравателно, напротив, дори гордо. Но продължи да настоява, че ръководената от него партия е именно консервативна.
С младите воеводи полафихме за кадровата политика на ВМРО, споменахме някои „емблематични” фигури от партията, част от които вече разчистени от Каракачанов на последния конгрес. Фигурата на Бойко Ватев специално предизвика възмущението на младежите.
Изрично се позаинтересувах как върви пропагандата на българщината в Македония, понеже когато разговарях с Каракачанов на тази тема, той се хвалеше, че раздават в Скопие и не само там някакви лозунгарски лепенки, както и едно издание с истинската история на Македония, написана на македонски.
„Ако я бяхме напечатили на български, онези инстинктивно щяха да я хвърлят в най-близкото кошче за боклук”, уточни онзи път Каракачанов.
Още тогава ми направи впечатление, че политиката на ВМРО в Македония е просто една плиткоумна провокация, въпреки че Каракачанов, действително и наистина, се забавляваше като дете, когато ми говореше за тамошните им политически подвизи.
Вчера обаче воеводите ми споделиха, че „В Македония изтичат много пари. Не се оправдават разходи. Проблемът идва и от това, че разчитаме на местни българи, върху които няма пряк и чест контрол”.
Контролът върху парите на ВМРО според мен е и логичната липса на всякакво желание у Славчо Атанасов да се отцепи и да направи друга партия. Съответно им споделям това. Те обаче се опитват да ме убедят, че във ВМРО всъщност нямало кой знае какви пари.
Трудно ми е да им повярвам, въпреки че те не ме лъжеха. Просто ми казваха това, което на тях им бяха казали. Но си спомням как Каракачанов ми беше съобщил, че само 5000 евро наем взима от първия етаж на сградата им на ул. „Пиротска”.
Тия неща обаче едва ли достигаха до младите воеводи. Те жулеха упорито и със старание историческия монумент в студеното време, докато стичащото се по ръцете им веро капеше около паметната плоча.
А вятърът продължаваше да бие неумолимо шутове по червено-черното знаме на ВМРО.


Снимка - www.dariknews.bg

Скъпи Приятели,
Храбри Кнут-Хамсунци,

Най-лесното бе да се подчиним на партийната команда. Все едно не сме го правили и друг път. Когато, например, на седесарите им се наложи да гласуват за субекта с картонче в ДС Минко Герджиков, тъмносините трябваше да се оправдаваме защо ДСБ гласува против плоския данък, и всички вкупом сме пускали вот за миришещия на кисело зеле и марксисъм-ленизъм Желю Желев.

Да продължаваме да следваме обаче подобно поведение, на иначе стабилно развития в психологията на българския избирател поданически вот, е обида за хората, които имат активно гражданско самосъзнание и добре развита политическа култура.

Обида за нас, консерваторите и християндемократите. Затова предпочитам да оставя казионно ориентираното гласуване за провинциалния манталитет на социалистите, които гласуват „за” проклетата си тричленна абревиатура, но не упражняват правото си на глас „поради”.

Подобен акт на „избиране”, без последното да е белязано от разсъдъчната скала на антитезисната диалектика, е действие наизуст. Не е възможен рационалният вот, пък и емоционалният такъв вече не е оправдан, когато той намира основания в небрежно поникналата брада на този или онзи лидер. Ако преди сме гласували инстинктивно, бе поради романтизма на нашия антикомунизъм. И днес продължаваме да бъдем антикомунисти, защото това е въпрос на историческа правдина. Но днес просто вече не сме същите романтици.

Нищо общо с принципността в политиката няма и поведението, за което навремето са се шегували, че „всяка крива линия, която е успоредна на линията на Партията, е права линия” (тавтологията е по оригинал на острия социалистически гений). Затова ми е трудно да асимилирам подкрепата на Синята коалиция за кандидата за кмет на София Йорданка Фандъкова.

Но ние, храбри Кнут-Хамсунци, не сме програмираните комунисти, чието електорално поведение техните демагози дирижираха както си пожелаят, че да гласуваме априори за който и да е!

Затова нашето несъгласие за подкрепата на кандидата на ГЕРБ Йорданка Фандъкова е по своето естество костовистко. Да, инициирането на нашата facebook група „Кнут Хамсун за кмет на София” е също толкова костовистки акт, колкото бе и онова „От Тато до Гоце – винаги верен на Партията”, чийто референт бе Бойко Борисов. Така както именно костовистки постъпи самият Иван Костов, когато се разбунтува срещу статуквото в СДС и създаде Демократи за силна България. Тогава ние предпочетохме „духа” пред „тялото”, вървейки против собствения си инстинкт за самосъхранение. Но кой се самозаблуждава сега, че човек, „вкусил” от резонността на духа, ще спре отново взора си върху „тялото”?

Но не може да не уважаваме СДС, понеже ние всички първо бяхме седесари, преди да станем после каквито и да е. И не можем да уважаваме седесарите, които станаха царисти, а днес са гербери. Но да размахаме пръст срещу СДС означава по-скоро да бръкнем в собственото си око, отколкото да накривим шапката на който и да е. Понеже именно в школовката на СДС поставихме онези високи морални императиви, според които червеното завинаги се превърна в пейоратив. Затова и може би се научихме да разпознаваме винаги този цвят, независимо дали той изскачаше от нечия биография, злободневен дъх или, дори, манталитет.

Затова ми е трудно да повярвам на пропагандния плакат „ДЕСНИ, ГЕРБ, ДСБ, СДС – гласуваме с №6” ( районен кандидат за кмет от ГЕРБ в столицата). „Десни” и „ГЕРБ” е оксиморон. А целият замисъл на това пано е обидно-елементарен, понеже подценява критичния капацитет на десния избирател. Едва ли някой извън Бойко-Борисовата партия смята, че подобна фалшива екстериоризация на иначе висока идеологическа принципност (задрасканото „Леви” и „БСП”) ще мотивира някой от нас да пусне бюлетина със същата тази 6-ца.

И ние няма да го направим, именно поради това, че сме задраскали отдавна и веднъж за винаги „левичарството” въобще, но никога не сме се заблуждавали, че това може да стане, когато гласуваме за други леви. Това е все едно някой от съ-председателите на Синята коалиция утре да ни помоли йезуитски да гласуваме по някакъв повод и за Гоце. Така както Любен Дилов-син направи, когато Волен Сидеров се изправи на балотаж срещу Георги Седефчов Първанов.

Но това пропагандно платно е достатъчно красноречиво само по себе си. Факт е, съвременната политика е покупко-продажба на евтина визия. Аргументите за избор на политическото представителство се крият във вратовръзките на политиците, но не и в самите тях. Лозунгите са станали сами по себе си самодостатъчни аргументи, притъпявайки способността за критичност в електората.

Затова едва ли някой от нас се съмнява в победата на Йорданка Фандъкова, чийто основен аргумент в задаващата се надпревара ще бъде тежката/мъжката/косматата десница на Бойко Борисов, положена на рамото й.

На предстоящите избори за кмет на София ние, консерваторите и християндемократите, няма да сме победители. Но няма да ни видите и сред загубилите, понеже не сме участвали в надпреварата изобщо. Във всички случай обаче ще можем да съхраним ясното съзнание за достойнството си, че когато е трябвало и както сме могли, сме избирали принципно и спрямо собствения си вкус за политическо благоприличие.

И че за целта дори, въпреки възпитанието си, нарушихме покоя на един норвежки писател.


снимка: http://www.freewebs.com