Дъх на Човек: Илия Минев.

2 декември 1946 година.
„Първо – му казвам аз, - Фойербах, бащата на историческия материализъм, не е диалектик. При Маркс и Хегел законите са три. Защо измисли Сталин четвъртия? За да се справи с Раковски, Каменев, Зиновиев, Бухарин, Орджоникидзе, Тухачевски, Лозанов. С нововъведението трябваше да се оправдае задържането им.”
Това са думите на тогава 29 годишния Илия Минев. Той ги изрича не къде да е, а в Софийски областен съд. И ги изстрелва не на кой да е, а на един прокурор. Причината – малограмотната изцепка на последния, относно това, че „Великият Сталин, корифеят на науките, както е казал в създадения от него исторически материализъм...” . А самият Минев не е в позицията на учител, а на обвиняем. И го съдят не заради бягство от казармата (случаят „Кошлуков”), а в опит за възстановяване на Съюза на българските национални легиони, и в частност като ръководител на външнополитическия отдел на „фашистката” организация.
Доблестта на Илия ми напомня на случая на Николай Галев, друг достоен българин, дисидент и антикомунист. Като ученик в Народна република България той се изправил в час по история, и бурно репликирал преподавателката си, че „болшевишката армия не е освободителка, а окупаторка на милото ни Отечество”.
И бай Илия, и Николай заплащат сурово за проявеното си мъжество. И двамата ще станат „клиенти” на затвора в затвора – пандизите в Народна република България.

28.03.2005. Кино Влайкова.
„На Мартин, с най-искрени чувства за успех, щастие и дълголетие. БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО!”, надписваше книгата си Николай Галев. Така са били възпитавани тези българи. А именно да бъдат българи, не съвети.

8 декември, 1946 година.
Резолюция № 491 на СОС постановява за Илия Минев – „ доживотен строг тъмничен затвор”. С други думи, признат е за виновен по обвинение в нарушение на чл.1 ал. 1 от тогавашния Закон за защита на народната власт. Впоследствие бай Илия ще напише, че само връзките му с френското посолство са го спасили от смъртна присъда чрез обесване.
Това не е единствената присъда за бай Илия. Предстоят му още такива.

Ноември-октомври, 2004 година.
Още като ученик се мъкнех от време на време с Георги Жеков. Спомням си първото антикомунистическо „събрание”, на което присъствах. Беше в някакво училище в Люлин, а времето беше зиморничаво, понеже студът биеше като с чук по пръстите на краката ми. Аудиторията беше трагико-комична – една скромна тумба от оръфани старци, възрастни политзатворници, които комунизмът не бе успял да ликвидира физически, но демокрацията като че ли щеше да го направи. Типично по старчески му, някои от тях вече се бяха инфантилизирали. Но с или без мъката в очите им, болката от разбития живот крещеше в погледите им. Един дядо, който като мъж бе устоявал, уверен съм, на зловещите физически експерименти на комунистите по лагерите, на събранието ту говореше, ту ридаеше. Като че ли сипеше всички онези горчиви сълзи, които бе сдържал достолепно пред лицето на българските болшевики.
Имаше и един луд. Един типичен Вазов Мунчо, който обаче бе видимо по-млад от останалите старци, затова се съмнявах, че комунистите са имали време да го дебалансират психически. Може би просто си беше луд по други причини.
Стъписах се истински обаче, когато Жоро Жеков изведнъж ми даде думата. Покани ме да говоря пред скромната тълпа неумити старци, които някога бяха тровили сънищата на старшините по затворите. Друг ден ми сподели, че му било интересно да чуе мотивите на едно момче за това, че присъства на такива мероприятия.
Наистина, нямам спомен какво съм говорил, когато бях подканен да го направя. Сърцето ми биеше бързо, все едно бе фон от тъпан на думите, които избълвах. Знам само, че другите доволно шушукаха помежду си. Но едва ли е било, понеже съм казал нещо смислено, понеже още бях ученик, при това с много кръв и малко разум в главата. Но дядовците ме харесаха. След като свърших, имаше нещо като импровизирано ръкопляскане от шепата хора, които се губеха в големия салон на даскалото. Като кикот на мъртвец, с който той искаше да уплътни тишината в ковчега си, напомняйки й, че все още в прясно умрял. Но думите тогава нямаха значение. Важно бе друго. Че аз и онези мършави старци бяхме от едно семейство. И всичко го знаехме. И че те сигурно са виждали в мен своите непокорни младежки години, така както и аз виждах в тях своето евентуално бъдеще.
След години, ако такава е волята Божия, сигурно и аз ще бъда мършав и омаломощен старец. Въпросът обаче е дали и аз като тези хора щях да бъда ДОСТОЕН мършав и омаломощен антикомунист.
Ето такива мисли ми минаваха тогава през главата, докато студът взимаше своето от и без това сгърченото физическо съществуване на старците. Но на това скромно събрание аз за първи път чух за Илия Минев.
И когато станеше дума за Минев, ридаещият дядо изведнъж възвръщаше непоколебимостта си и гласът му укрепваше.
А аз и лудият стояхме и слушахме, рисувайки си във въображението образа на онзи достоен мъж Илия Минев.

За Илия Минев от Историята.
Няма да взимам думата на историята, понеже тя трябва да говори за Илия Минев. И ако не го направи, значи не е История, а евтина куртизанка, която мирише на потта на ЧЕРВЕНдалестите типове, които е обслужила. Обикновено на тях им викат „победителите”, в българския случай това са комунистите. Да, победителите чукат куртизанката и затова после все комунизъм й е в устата. Но ако иска от куртизанка да стане История, тя трябва да изхрачи такива лепкави сперматозоиди като Желю Желев и Георги Марков.

Умишлена Пауза.
(Понеже не върви след последното, да продължа директно с бай Илия).
Докато оставям Историята да си направи равносметка относно личността и делото на дисидента, привеждам оскъдна Фактология:
Илия Минев завършва висшето си образование в университета във френския град Тулуза. Изучава индустриална химия. Втори по успех е. Записва и аспирантура, но поради развитието на Втората световна война е принуден да я прекъсна, завръщайки се в България.

50-те години на миналия век. Плевенският затвор.
Надзирателите събират 60 човека в салона на въпросния пандиз. Пускат новия химн на България – „Горда Стара планина...” се разстеля в салона. Илия Минев става и протестира. Иска „Шуми Марица”. Настоява, че това е химнът на България.
В отговор – изпращят го в карцер.
Но Илия Минев не трепва. Нито този път, нито никога. Побоищата, оскъдицата, психологическия натиск – нищо от това, с което са го тормозили почти ежедневно, не го сломява. И никога не предава ортак или съмишленик. И никога не подписва документ, подкупващ го с условията за по-лек режим. Комунистите са принудени да сменят тактиката, след като виждат, че брутално-праволинейният им подход не дава резултат.
„Първо идват вежливите и ти говорят: социализмът така – иначе, сияйните върхове на комунизма, това и това ще стане... Интелигентни от ДС. Втората група вече говори по-строго. Още не посягат, но те предупреждават какво следва, ако не приемеш линията на партията. И накрая идват побойниците. Никога не питат. Знаят къде си, къде ти е леглото. Слагат ти в устата кърпа и докато не те отбият, докато не почнеш да виеш – не спират” (Бай Илия).
Т.е новата тактика е ордьовър словоблудство, преди да дойде това, което те обичат да сервират най-щедро – бой!

5 декември.1987 година.
Тумба ченгета от ДС нахълтват в дома на Илия Минев. Вместо бой обаче му носят подаръци. Няколко книги, плюс портрет на Васил Левски. Честитят му 70-годишнината. На една от книгите има следното пожелание: „ В знак на добри чувства от страна на органите с пожелание да се преустроите идеологически” ( няма запетайка!). По-късно бай Илия споделя, че портретът на Левски не бил случаен. Подарили му го, понеже в кратките периоди, в които той бил на свобода, протестирал по време на една лекция срещу лекторката Цветана Павловска, кандидат на историческите науки, понеже последната изкарала Дякона почти терорист.
„Ако Военният ви институт има някакъв интерес да свърже светеца на България с Лелин и едва ли не да се докаже, че се е учил от него, макар Улянов да е бил бебе, когато Левски е увиснал на бесилото – това си е ваша работа, предназначена за неграмотници”, започва да я громи той, докато доносниците отстрани записват.
Един офицер от ДС, който през май-ноември 1989 година е разработвал бай Илия, признава: „Аз го приемам като враг, но е човек, когото уважавам безкрайно заради твърдостта му. Той е много честен и абсолютен идеалист”(по в. „Сега”, 1999 г.)
Години по-късно, след промените, когато бай Илия отива за кратко в САЩ, където изнася лекции пред американски и български студенти, както и говори пред местни журналисти за мъченията на комунистическия затвор НРБ, американският сенатор Доналд Рийгън му изпраща тяхна обща снимка, на гърба на която пише „ На Илия Минев с най-голямо уважение за Вашата смелост и могъщо лидерство”.

10 декември, 1989 година. София.
Провежда се вторият голям митинг след този на 18 ноември. Виждат се собственоръчно направени плакати „Искаме Минев” и „Къде е Минев”.
Минев е там. Никой от псевдо-демократите, излюпили се непосредствено след 10 ноември, обаче не го пуска да произнесе слово пред хората.
„Георги Спасов и Петър Берон ми го казват в очите: демокрацията е за нас, не за тебе!” (Илия Минев).


За Илия Минев. От Фактологията:
33 години общо затвор (без да се брои домашният арест). 1890 дни в карцер. 480 дни, прекарани в гладна стачка (най-дългата от които е 62 дни, след която бай Илия тежи 40 кг.). Дисидент №1 в Европа и №3 в света.
Но фактологията не може да пресъздаде всяка една рана, мъка, болка, с които комунизмът като зъл художник обрисува тялото и душата му.

Илия Минев:
„Комунизмът никога няма да тръгне по пътя на мира, той е антипът на свободата. Той не може да се откаже от революциите, иначе ще стане социалдемократизъм...”
„Който и да управлява Русия, ако ще пак да дойдат монархистите на власт, те ще си имат своя империя. И тя ще е със своя си демокрация. Безспорно, няма да е като ленинската, но никога няма да бъде нито парламентарната англо-френска, нито президентската на САЩ. Защото в Русия си имат свой мисловен процес. Мистичен процес!”. „ Така че, ако някой смята, че там някога ще има истинска свобода, е в грешка”.
„Нека не се обиждат господата социалистите и макрсисти-ленинци. От гледна точка на етиката и естетиката, двата основни двигателя в човешката психика, разграничаващи ни от животинското царство, те са получовеци.”
„Често животинският инстинкт е по-силен и надмогва стремежа на общественика да бъде справедлив. В това отношение учението на Христос е най-възвишената духовна ценност не само на човечеството, но и на Космоса като цяло”.
„Властта сама по себе си е необходимо зло. Държавата като философско, социално и юридическо създание, е жизнена необходимост за човека.”
„Може някои да не обичат Ницше, но не могат да оборят мисълта му, че „духовно мъртвите никой не ще съживи”.
„Бог изпраща страдания на своите любимци”.

Мразовит януарски ден, 2000 г. Град Септември.
Изглежда, че бай Илия Минев най-сетне е получил необходимото уважение, защото той се вози в бяла лимузина. В луксозен ковчег.
Един от бившите съратници на Минев и друг достоен дисидент, Петър Гогов, най-точно конспектира наплива от български политици и общественици на погребението на вече покойния си приятел и съмишленик:
„Ние, политическите затворници, трябва да погребем Илия, а не новите лъскави държавници, дето приживе не се сетиха за него, а днес са дошли със скъпи венци”.
Мълчание.
„Пък ние стискаме букетчета за по 2 лв.”
Казват, че последните думи на Бай Илия били „...Виждам решетки..”
Но стара контра като Илия Минев не е позволил погребението му да се окаже просто едно физическо стълпотворение на желани и нежелани гости, последните от които, гледайки по стъпканата от тях киша, да виждат отраженията на гузните си съвести. Понеже на некролога му не пише „1917-2000”. Има само християнски кръст, името му и няколко заветни думи, сред които и онези, които бодат попадналите на тях очи:

„Ти какво пожертва, за да има и утре България?”


25.11.2009. България. Историята:
„Илия Стоянов Минев...