По Коледа за Ланфранк,
Исусовата молитва и розовите слонове.

„Няма закон в Павия, има Ланфранк”. Само един юрист може да разбере какво значи всъщност правото да бъде персонифицирано в личността на един човек.

Момент. Позволете ми две думи пред-история (въпреки че няма пред и след-история, тъй като историята си е история, темпоралното esse).

И все пак. В Древногръцкия полис, разделен в името на полезната си вътрешна регулация, както и за царуването на конвенционалното благоприличие и чистоплътност, юристите и проститутките били отделени от останалите граждани в специален квартал. Наричали го, образно казано, „веселия квартал”. Но все пак важното е да подчертаем, че юристите и електората на Хетера си знаели мястото.

Сега да си дойдем на думата за Ланфранк. Може би най-известният юрист въобще, живял през XI век, който впоследствие решил да изцеди каквато може слава и от диалектиката. Та след като изконсумирал всичко от благинките на светската си известност, Ланфрак предприел едно по-дълго пътуване, крайната дестинация на което било място, където никой да не е чувал за него. Не щеш ли, пътьом в горите срещнал тайфа недобронамерено настроени типове, които му разтоварили с готовност имуществения инвентар, но за сметка на това му дали повече аргументи, с които да заслужи след време мястото си в рая, понеже знаем, че е по-лесно камила да мине през иглени уши, отколкото богат да пристъпи в царството небесно. И оказвайки се само по риза, Ланфранк всъщност вече бил пригоден за face control-а на рая.
„А ризата няма ли да ми вземете”, попитал юристът другите разбойниците, сещайки се за един светец, който също ограбен от бандити, им задал точно този въпрос, с идеята да им докосне нежните струни на душите, и онези се покаяли и му върнали всичко взето.
Уви, съвестта на тъмните типове, на които станал клиент Ланфранк, не се оказала толкова чувствителна, но заради остроумието му, онези му взели и ризата, а отгоре на всичко и го завързали за едно дърво.
През нощта, когато усетил как горските животни се облизват пред възможността да облажат лесна плячка, нашият герой решил да се помоли. Но тогава, уви, разбрал, че той, диалектикът, не знае нито една молитва наизуст.

Фалшивата и комерсиална помпозност, в която сме облекли рождението Христово, и с която се сблъскваме, а сетне и ставаме част от, е удобен случай да се замислим за случая на Ланфранк.
Трябва ли да се озовем завързани за някое дърво, облечени единствено в страх, за да си направим не много сложната сметка, че не знаем нито една молитва. А са били други времена. Времена, в които например, Карл Велики (в „мракобесното” Средновековие ), е карал хората да учат Символа на вярата наизуст. При това, на латински. И ако Карл докопал някой, който не можел да го изрецитира (понеже той имал неудобния навик да изтрезнява рано и да внася смут в разни манастири, инспектирайки ги)), рестрикцията била повече от показателна: за мъжете – без вино, за жените – бой (понеже не пиели вино).
Изводът не е това, че видите ли, оттогава жените пропили вино. Едва ли човек като Карл Велики би позволил подобно разхищение на Божията кръв.
Изводът е съвсем друг, а именно, че ние сме много далеч от самосъзнанието на „тъмните векове”. И след като те са били тъмни, но хората са знаели наизуст Символа на вярата (макар и на нищо не говорещия им в масовия случай латински), то тогава какъв ще да е нашият постмодернизъм?
Във всички случаи той е „пост” и той е „модернизъм”. И че е пост, пост е, но не понеже пости 40 дни преди Коледа. И че е модерен, модерен е, но просто защото е в инерцията на историческото esse, което чисто технически прави нещата да се случват, а хората разделят случващото се на вчера, днес и утре.

Най-елементарното усилие, на което сме способни обаче, дори и залашкани от инакомислещия дискурс на постмодернизма, и именно по време на Коледа, е да превъртим в съзнанието си изтърканата лента на една молитва.
Малка, скромна, скалъпена, оскъдна, раздърпана от грубиянските монашески ръце молитва. Ущърбена от безверието, оскубана от неискреността, спъната от бездуховността ни. Но все пак – молитва:

„Господи, Исусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния.”

Не знам на латински тази молитва. Не я знаех и наизуст. Слава Богу, не пия и вино. Но все пак тя е обидно малка, че да не направим интелектуалния жест да я запомним.

Тази молитва, наричана Исусовата, е особено практикувана в исихазма. Какво прави един исихаст? Произнася „Господи, Исусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния”, вдишвайки. После пак я повтаря „ Господи, Исусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния”, издишвайки. Като през цялото време исихастът седи и си гледа пъпа. По този начин, настояват някои от тях, постигали единение с Бог.
Психолози твърдят, че при подобна духовна практика, която изисква известно задържане на вдишването и издишването, човек можел да види след това и „розови слонове”.

Да ама слонове, нали?
И то розови, а не тъмни?

Защото тъмните тоналности (като предметна субстанция и свойствена акциденция) маркират светогледа на съвременния човек. Какъв съвременен, бе...
На нас имам предвид, на нас. Ние сме тъмни хора в шарени окраски.
Не мога да ви гарантирам, че лъчът божествена енергия ще ви проникне, докато повтаряте наум Исусовата молитва, така както се е случвало вече на богоугодни люде като някои светци, вследствие на което и до днес върви успешен бизнес с техните пропити от божествената благодат мощи.
Но със сигурност, поне докато въртите наум Исусовата молитва, няма да си мислите за глупости.

„Човек, ти ни обещаваш розови слонове, а ми разправяш, че няма да мислим за глупости!”
Но понеже не сте ми бъркали в съзнанието, не знаете колко смислени могат да бъдат розовите слонове. Защото техния наглед в ума ми е преди всичко гаранция за едно: за не-присъствие. Т.е за отсъствие и за липса на наличност на грях в мисловната интенция. Защото, когато мисля за розови слонове, аз не мога да мисля едновременно и за ред други неща, които удрят най-ниския праг на човешката природа докато аз, мислещият, не се окажа просто една видова отлика на маймуната.

Наближава Бъдни вечер, а след това и Коледа. А по Коледа, както ни уверява комерсиалната филмова индустрия от Новата земя, се случват чудеса. Подобно чудо се е случило и на онзи изпечен мошеник Ланфранк, който, в единия момент, бил завързан за дървото от Съдбата, а в следващия, станал архиепископ на Кентърбъри.
Така че, ако провидите розови слонове, знайте, че това е само първата стъпка от чудото. Стъпка, в която чрез една несъстоятелност (розовия слон), вие сте изчистили съзнанието си от присъствието на греха.
А когато вие направите крачка напред, то и Бог прави крачка към вас. Или както бе казал св. Августин за човека, желаещ да осъществи едно добро,то Бог „тича към него”. Следователно, ако оплакнете хубаво съзнанието си с розови слонове, току виж по някое време сте се сблъскали с нeщо, което да е нещо различно от една канара маса с хобот.

А Който е една Природа в Три ипостаси(Отец,Син, Светия Дух).
Но приятелите му му викат просто Бог.

„Господи, Исусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния. Господи, Исусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния. Господи, Исусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния”
... слон до слон, слон до слон, слон до...
Я!

ПС. Една от Ипостасите, Синът (Исус), на 24 срещу 25 този месец, има рожден ден. Става на много години.