Исус се смееше много, четем в "Евангелие от Юда". Попитах един изключителен ерудит, ортодоксален източноправославен християнин, което не му пречи да бъде и масон, какво мисли за намерения, увит в кожен ремък, папирус в Египетската област Ел Миня.
„Всъщност е стандартно гностично евангелие, каквито има няколко. Докато единственият запазен ръкопис е коптски от IV век, то анализът на текста предполага гръцки предобраз от II - III век, като някои данни говорят за след времето на разрушаването на втория Храм - в Александрия по времето на император Адриан. По това време вече каноничните Евангелия са на по 50 - 100 години, т.е. представляват утвърден текст.
Мен лично текстът не ме изненада, защото имам и други гностични Евангелия. Не ме притесни - тъй като е по-късно, и по-далече от времето и мисленето на Исус Христос от каноничните Евангелия, така че не може да ги конкурира в очите ми като авторитет по въпроса на Христовото учение. Не ме и възмути - хартията (в случая - папирусът) понася всичко. Всеки грамотен човек може да си напише каквото му се струва по какъвто и да е въпрос, битието на Инкарнираното Слово не е изключение.”
Мнението му олицетворява общо взето стандартната позиция на занимаващите се с подобна тематика учени, стига да смъкнем долната граница на първообраза на Евангелието от Юда на 140-160 година сл. Хр., както настояват коптолозите. Което означава, че действително каноничните Евангелия вече били написани, може би с изключение на това на Йоан, което датира най-вероятно пак от този период.
Хронологическата достоверност обаче не е цел на този текст. Това, че Исус обичал да се смее, прочетох още навремето в романовата поредица на Хуан Хосе Бенитес „Операция Троянски кон”. В нея авторът пише, че Христос обичал да пие и вино. Виното и смехът са характерни и за пълнокръвния образ на Исус в „Евангелие според Пилат”, художественият разказ на Ерик-Еманюел Шмит. Историческата панорама, чийто обход прави Шарлот Алън в „Човекът Христос”, ни показва, че образът на Богочовека винаги е бил обрисуван в зависимост от конкретните разбирания на конкретните епохи. Различните секти в самото начало на появата и утвърждаването на християнството, а впоследствие и наложилата се ортодоксия моделирали същността на Исус спрямо собствените си разбирания. Монополът върху тълкуването на идентичността на Исус обаче постепенно се губи от Църквата и днес всяко едно културно движение сътворява и интерпретира свой си Христос. Във всички случаи обаче тенденцията да се конструира един пълнокръвен, жив, действителен, в смисъл на реален, достъпен, интелигибилно и сенсибилно обзорим образ на Исус издава крещящата нужда на целокупното човеческо съзнание да има свой си Господ, различен от схематично-дидактичния Богочовек от каноничните евангелия.
Питам се обаче дали създаването на образа на Богочовек, който повече да бъде човек и по-малко Бог, си струва обожествяването? Аз не вярвам в човека. Дали човечеството не трябва да престане в опитите си да очовечи божественото, придавайки на нетленното тленен смисъл, само защото по този начин проумява трансцендентното и го асимилира с дефицитния си ум? Аз не вярвам в капацитета на битийното да проумее инобитийното. Митотворчеството като ситуиране в света на първобитния човек е различно нещо от модерното духовно съществуване на индивида. Религиозното е отвъд митологичното, то освен дескрипция, включва и прескрипция. Дали обаче пълзящите умствени напъни на човека, обхождайки божественото, не цапат последното? Да хвърлиш пясък по слънцето, означава да изцапаш сам себе си, но не и слънцето, възразявам си сам.
Различните културни напъни на човека придърпват, опитомяват по един свойствен си Христос, екстраполират собствените си качества върху него. Излиза, че той е създаден по образ човечески, а не обратното, както твърди Канона. Затова и пие вино и се смее.
Но Исус винаги е добър. Той е с различен статут – човешки, божествен, богоподобен – но е винаги добър. Той е божий син, човек, пророк, месия, учител, религиозен моралист, но е винаги добър такъв.
Юда, напротив, е амбивалентен. Според канона, той е предател, който е бил сугестиран от дявола „в сърцето” си да предаде Исус (Йоан 13:2). Гностическите текстове като Евангелие от Юда, както и множеството художествени пък тълкуват Юда като най-приближения и доверен ученик на Христос. Субект, чийто мним предателски акт е бил продиктуван от не нечия друга, а от Христовата воля. Нещо повече, сам Юда според едноименното Евангелие е избран от Исус като единствения сред учениците му, който ще научи тайната на живота. А за гностиците (сам Юда бил гностик) знанието ще спаси човека, а не кръстните мъки на Исус. Пак според последните, архангел Гаврил дарил само избраници (гностиците) с духове, които ще продължат своето съществуване и след смъртта, докато за останалите люде заедно с физическата, настъпва и духовната смърт. Последните имат души само за временно ползване, за одухотворяване на иначе материалистично съобразното си съществуване. Предавайки Исус, Юда го отървава от физическия затвор на тленното тяло.
Мисля си, че Юда е близко до човека. Юда е богът, който човечеството търси, той е добър и лош едновременно, лесно смилаем от невзрачните духовни силици на индивида. Юда може да бъде опипан и проумян с неговите чисто човешки слабости. Юда ни е близък, с това, че той е най-приближеният до Христос негов ученик и с това, че той го предава същевременно. Юда е и сребролюбец. Хората обичат Христос, защото предпочитат доброто пред злото, а не поради излишен афинитет към родения във Витлеем назарянин. Хората сме Юда, защото той е добрият и лошият, най-примерният ученик и предател, Юда е човек.
Христос е духовен наратив, той е модел за подражание, но никога недостижим такъв за обикновения индивид. За последния Христос е един вечен копнеж на човешкото по божественото, един перманентен процес на духовно себеосъществяване, в който няма краен предел, защото божественото е недостижимо за хората. Христос е метафизически императив, който е свръх нравствения капацитет на човечеството.
Докато Юда е непосредственото човешко битие. Юда е допирът до съвършеното (Христос) и негов яростен отрицател (предателството на Христос). Според Евангелието на Матей, когато Юда извършва издайническата си целува, казва на Исус „Радвай се, Рави!”. Тази целувка е физически досег до съвършеното, образ-метафора на допира между човешкото и божественото. И независимо дали Юда е действал, подтикнат от дявола или удовлетворявайки молбата на самия Христос, този физически допир означава предателство.
Предателството спрямо божественото като че ли грози човека винаги, когато той се опитва да достигне това, което е отвъд него и свръх него. Юда става непосредствен резултат на пробвалия се да се превъзмогне човек, дръзналия да докосне Онова, което е отвъд сетивната материя, че да бъде докосвано. Всеки, който търси Бог и влиза в някакъв вид взаимоотношение с него, е Юда. Той е по природа Юда, защото по природа е несъвършен и посредством своето несъвършенство контактува с Бог.
А Юда, еретикът и най-близкият Христов последовател, както знаем, завършва, обесвайки се на дърво. Лука, евангелистът и ортодоксът, също умира, увиснал на маслиново растение. Две различни визии за Исус завършват със задух в гърлото и липса на физическа подпора на нозете.
Сигурно в очите на самия Христос ние всички сме еретици, а различните човешки интерпретации за него са апокрифни. Сигурно спекулативните ни умопостроения гъделичкат чувството му за хумор. Но, както вече стана дума, в Евангелие от Юда пише, че Исус обичал да се смее. Затова, "Радвай се, Рави!"
снимка - 2.bp.blogspot.com
