Националното и религиозното

VS

"Sex-Shop Socialism"

“Когато бях на 19 години, се преместих в Ню Йорк...Ако тогава ме бяха накарали да се представя, щях да кажа, че съм музикант, поет художник, а в политически аспект – жена, лесбийка и еврейка...
На 11 септември всичко това се промени. Днес съм поставила американския флаг на раницата си, приветствам прелитащите над главата ми изтребители и без колебание заявявам, че съм патриот.”
Рахел Нюмен
„The Day the World Changed, I Did Too”



Днес националното и религиозното се тълкуват преди всичко в пейоративен смисъл. От основни носители на идентичност, те вече се превръщат в табу за съвременната политическа атмосфера. Устояването на националното и религиозното се превръща в синоним на апологетиката на еретичното и апокрифното, за тях се говори иносказателно като атавистичен порок, останал от тъмните векове на човечеството. Днес в големия казан, наречен „Европейски съюз”, всяка една отлика, било тя културна, религиозна или национална, се разбърква от унифициращата сопа на опашатия дявол Жан Моне, така както други дяволи едно време бъркаха със същата сопа казана „Съветски съюз”. 
Националното и религиозното обаче не са гнойната пубертетска пъпка по иначе изящните лица на наднационалните образования, както се опитват да ни убедят либералите, използвайки реторика, близка до тази на социалистическия интернационализъм преди години. Напротив, за националната идентичност и религиозната принадлежност ще си говорим в следващите редове, от една страна, като основни геополитически фактори, а от друга, като източници на вътрешно-интимната необходимост за себеизява и принадлежност на отделната личност. 
И всичко това ще бъде разгледано като контрапункт на либералния ефект от „Sex-Shop Socialism” (по израза на Анджело Кодивиля), който се наблюдава днес в либертариански по дух страни като Холандия, в която, междувпрочем, освен на държавна субсидия за здравеопазване, гражданите могат да разчитат и на такава за леките наркотици и различни платени сексуални желания. И без да изпадам в нехарактерни за възрастта и поведението ми излишни моралистични изблици, нито посредством дидактичния тон ще се опитам с изложението си да повдигна въпроси, а не да отговоря на такива относно сблъсъка между националното и религиозното срещу либералния ефект от „Sex-Shop Socialism”-а.
Базирайки се на основополагащото за консервативната политическа философия схващане на Едмънд Бърк, че държавата е естествена част от организацията на човешкото общество, настоящите редове тълкуват нацията в нейните отчасти психологически и предимно пасионарни трактовки, защото последните са в по-голям синхрон именно с консервативната теория. Нещо повече, тук под нация ще разбираме по примера на Средновековната традиция интимната натовареност на категорията „народ”, не защото подценявам диференциатията между двете понятия, а поради това, че умишлено ще наблегна на родеенето, на подобието, на конгениалността на онази хомогенна общност, наричаща се нация/народ. В този ред на мисли, далеч по-адекватна ми се струва немската романтична представа за нацията/народ с нейния пиетет към родово-културната приемственост между носителите на една и съща кръв, език и религиозно самосъзнание. Това е така понеже излишния афинитет на марксиската теория за нацията към социалните релации ми е „леко” чужда и ирелевантна на императивите на индивида спрямо неговия специфичен етос (по същата причина ще си позволя и дилетанския лукс да нарека функционалната теория неомарксиска). Модерната теория за нацията като политическо понятие, копнееща към гражданската унификация под ботуша на съвременния либерализъм, също ми е непонятна.
Напротив, мисля, че пасионарната и част от психологическата теория, които, мисля си, намират логично развитие в съвременната културна теория за нацията, са много по близки на консервативния дух. Затова и немският енциклопедист Йохан Хердер е прав, когато казва, че народът е една природна общност от хора. За него семейството е продукт на природата, не толкова на самите хора, така както и за Едмънд Бърк народа е функция на държавата, а не обратното. Въпреки това съм далеч от абсолютизирането на схващанията на Хердер, защото последният е склонен да отдава прекалено голямо значение на общността за сметка на индивида, което гарнирано с радикализирането на рационализма, възродил се от Античността в Просвещението, опасно води до пагубни за човечеството събития като Френската и Болшевишката революция. А консерваторите, станали по принуда индивидуалисти в личен план след като загубиха политическия си монопол върху властта с възникването на демокрацията, са дълбоко алергични и към произтичащата от демокрацията комуналност. Затова и не разбирам Ернест Ренан, когато той посочва постулатът на генно-кръвните връзки като едва ли не „един всекидневен плебисцит”. С консервативната представа далеч по-адекватно се родее идеята за нацията като повик на кръвта, единност в езика, общност в религиозния култ и еднаквата самоидентификация. Не напразно Ото Бауер диференцира националния характер като съвкупност от духовни и физически качества, спрямо които хората в техните политически и естествени организации се отличават.
Няма как да приема друг поглед върху нещата, когато Гумилъов крещи, че „нацията е естествена общност,...че нацията е част от биосферата”. Дихотомията „Ние-те” е вечна, въпреки тенденциите на съвременния либерализъм и либертарианство да екстраполират качествата и същността на „Ние” в качествата и същността на „Те”. Социалните утопични идеалогии не успяха да направят от украинците руснаци, интензитета на съвременната комуникация и търговия също няма да сътворят от шиита сунит. В този ред на мисли, смятам, че Томас Фрийдман дълбоко греши, когато смята, че “www” ще изравни света.
Логичен е континуитетът на някои мотиви от пасионарната и психологическата в съвременната културна теория за нацията, в която общността се определя от интимно натоварени фактори като рода, кръвта, езика, съвместния исторически опит. В тази теория националността се измерва спрямо интериоризирани в самия индивид критерии като родовия социум, близката езикова диалектност, идентичния ген, за сметка на тълкуването на нацията като общност от граждани, където критериите са екстериоризирани под формата на закони, гражданството, институциите. Едното е зовът на природата, другото е зовът на конюнктурните човешки директиви. Нещо повече, апологетите на теорията за нацията като общество от граждани са такива поради историческата си комплексарщина от това, че са страдали от физическата агресия на другите. Метафизическата натовареност при тълкуването на „народа”, на неговата мисионерска роля, което е налице при разбирането на привържениците на културната теория за нацията, на тяхното схващане на важността на „етничността” като основен конструктивен определител на националната принадлежност, карат националисти като французите да говорят за обща европейска отбрана след края на ВСВ. И френското поведение е логична антитеза на реакционния немски геополитизъм на Ратцел от годините между двете световни войни, който геополитизъм разсъждаваше именно с природни и естествени категории във външнополитическия си дискурс.
 Но тук след като иде реч за национализма, редно е да споменем, че той бе първоначалната метастаза на либерализма, който се утвърди на европейската сцена било посредством агресията на английските левелери, било посредством извращенията на френските якобинци. След като разклати монархическото начало на властта в Европа, национализмът като една от еманациите на либерализма бе дискредитиран, за да се появи отново в употреба по време на двете световни войни, но тогава като рожба на тоталитаризма ( разбирайте абсолютизирания рационализъм, родил кухите фрази „свобода, равенство и братство”). За да се появи и днес същият този национализъм като част от реториката на популистките десни партии, така както бе част от реториката и на популиските леви партии през 60 и 70-те на миналия век.
Националното при националистите обаче е различно от националното при консерваторите. Докато при първите то е основа за териториални спекулации, при вторите макар и важна, територията не е абсолютна категория. При националистите националното се експлоатира символно, родово, докато при консерваторите държавността е само крепител, бастион на институционализирания локален човешки етос!
Нека съвременния либерален проект на ЕС не се мръщи на националпопулистите. Защото либералите трябва да имат обективното съзнание, че посредством национализма станаха възможни техните стопански и политически реформи в Европа. Индустриалната революция стана факт именно посредством националистическата мобилизация на населението в западната част на Стария континент. Национализмът и гражданството бяха дете на едно и също време, а днес гражданите искат да се дистанцират от своя някогашен събрат. Днес вече, национализмът се е еманципирал от либералния си субстрат и на свой ред, експлоатирайки националното и религиозното самосъзнание, се възправя срещу ЕС, който всъщност със своя икономически базис и политическа надстройка, подозрително напомня призрака на един философ-революционер, чието име, успоредно с това на дявола, не е редно да се споменава.
В същото време в историята имаме нагледния пример за глобална Европа, която не дискредитира националното и религиозното начало, а тъкмо напротив, на тяхна основа гради своя космополитизъм. Става дума за Свещенната римска империя на Карл Велики, както и за християнския универсализъм на Свещенния съюз, които направиха най-естественото обединение на Европа. Идеята за единството на Стария континент не е отроче на днешния либерален дискурс. След разгрома на Наполеон австро-унгарският външен министър Клеменс фон Метерних постави знак между аристократичния космополитизъм и визията си за единство на нациите в Европа. Но това вече не бе реакционната „Европа на отечествата” на Шарл дьо Гол. „Винаги съм смятал Европа за мое отечество” каза някога Метерних, но това бе целомъдреният континент, който бе такъв поради националните традиции и религиозните практики на народите си, а не въпреки тях. И когато те бяха игнорирани, духът на секуларизацията доведе до двете световни войни. 
В този смисъл, не е ясно дали ще последва сблъсъкът на цивилизациите като антагонизъм между различни политически практики и религиозни култове, както вещаят Хънтингтън и Кейган, или сблъсъкът ще е между националното и религиозното, от една страна, и секуларизацията, от друга. 
Защото днес шиитите отказват да трупат телесни калории, ядейки по цял ден пица и гледайки бейзбол. Тъкмо напротив, шиитите днес смятат бейзбола, демокрацията, както и всичко американско, за нещо толкова вредно, колкото са и сунитите.
Не е ясно дали ако има някакъв следващ колосален военен конфликт, той ще бъде между „Макдонълдс” и ислямските фундаменталисти или ще е между светското и теологичното. В един такъв сблъсък целите на папа Бенедикт XVI биха съвпаднали с тези на аятолах Хомейни. Във всички случаи обаче „краят на историята” не дойде, а както правилно отбелязва Робърт Кейган, ако има край на нещо, то е по-скоро на мечтите на либералите. 
Значението на националното и религиозното обаче трябва да се тълкува и във вътрешно-душевен контекст за човека, като негови преки интериорни, вътрешни необходимости, а не само като държавни геополитически категории. 
  В този смисъл въпросът опира до това дали инстинктите и потребностите на човека ще го отведат отново към националното и религиозното като негови основни индентификатори за ситуиране на международната сцена, или напротив, човешкото битие ще намери покой в интернационалния пазарен принцип, в пазарния фундаментализъм, както е актуално да се казва днес.
Томас Хобс, в чиято политическа философия вече се прокрадват еретични либерални принципи, смята, че на човека са му свойствени два основни стремежа: интенция към обединение и интенция към война. Пак според английския емпирик човекът в природно състояние е „дедукция от страсти”. Това последното няма как да не го асоциираме с пасионарната теория за нацията, според която етносът е природен феномен, който най-адекватно ни позволява да заемем страна в дихотомията „ние - те”. Най-силната черта на човека според Хобс обаче е инстинктът за самосъхранение. Мисля, че спокойно мога да кажа, че този инстинкт доведе до възникването на демокрацията и до нейното собствено обезценяване в модерната днес либералната вариация на демокрацията. Институционализирането на Хобсовия инстинкт за самосъхранение създаде ЕС и всички концепции за държава от граждани, върховенство на закона и пр. Но пак според англичанина характерните за индивида гордост и суета биха го подтикнали към подемането на война. Релевантно е да отнесем като пример на казаното свадливото и капризно, дори глупаво поведение на Вилхлем II, който от пиедестала на германската мощ с лекота опосредства започването на Първата световна война. Което идва да покаже, че индивидът, заменил семейството като основна градивна единица на съвременните наднационални проекти, всъщност е способен на ирационални действия.
Един от представители на немската класическа философия, Хегел, определи в същността на аристократа наличието на желание за признание. Това е аристократът, който изпитва благородно презрение към „живота, какъвто е”. И неговото съзнание е коренно различно от съзнанието на Хегеловия роб, който се родее с инстинкта на самосъхранение на Хобсовия човек, а общото между двамата е страхът от смъртта. Според руския философ Кожев, на Хегеловия аристократ е присъщ ирационалния копнеж към „един несъвършенно безполезен от биологична гледна точка обект като медал или противниковото знаме”. Затова се питам дали дремещият в съвременния европеец Хегелов аристократ би рискувал живота си за синьото знаме с 12 звезди на него? И може би още по-резонно е да се питаме, дали това, което бе казал Монтескьо, а именно, че „търговията предполага към мир”, би задоволило точно този ирационален стремеж към признание и себеизява, който Хегел е уловил в природата на човека. Ще успее ли стоковото изобилие и добрия жизнен стандарт на либералната демокрация да задоволят липсата на националното и религиозното като признаци на диференциация, поводи за конфликт и от тази гледна точка, източници на суета и желание за признание?
В същото време Ницше казва, че без суетата човешкият дух би бил беден. Институционализираният либерализъм, който се опитва да тушира произлизащата от националната принадлежност и религиозна конфесия суета, ни води именно към едно безтегловно материално битие, в което „едноизмеримият човек – атом” на Маркузе няма да е с нищо по-различен от конвенционалния социалистически, сив и безличен, труженик. Какво е един ЕС с неговата амбиция за федеративизъм, освен свръхдържава на Ницщевите „безгръбначни хора”? Ако за немския философ държавата е „най-студеното от всички студени животни” какво ли би казал за свръхдържавата? Ако човекът е свръхчовек, когато надмогне човешкото в себе си, дали и с държавата нещата стоят така?
Дори алергичният към всякаква унификация Ницще констатира, че е нормално в обществото да има едно „обществено чувство и вяра”, в което да живеят „обвързани духове”. Именно в тези обвързани духове цари една приемственост на миналото с настоящето, в която традицията се унаследява. Неслучайно когато немският ирационалист говори за „обвързаните духове” той посочва техните характеристики: 1) „всяко трайно съществование е право 2) всички неща, които не са ни досадни, са прави 3) всички неща, които ни осигуряват преимущества, са прави 4) всички неща, за които сме се пожертвали, са прави. Съответно питам се на кои от тези 4 критерия отговаря ЕС като антитеза на националното и религиозното. Едва ли има уважаващ себе си консерватор, който да счита, че ЕС е нещо трайно, че ЕС не е досадно, че ЕС му осигурява преимущества или че самият той би се пожертвал за ЕС. Нека бъдем реалисти. Консерваторите в Германия избраха Хитлер първо, заради икономическите си интереси, и второ, поради опасността от немските социалисти, така както днес английските тори се мръщят на Европейската Народна Партия в ЕП като ментор на либерален ЕС. А последният се нуждае от малка концентрация на „обвързани духове”, за да изхвърчи в небитието като другия аналогичен социален експеримент – Съветския съюз.
Мисля че би била правилна и асоциацията на Ницшевите „обвързани духове” с предразсъдъците на Едмънд Бърк като катализатори на консервативното в лицето на националното и религиозното. Това е предразсъдъкът, който според английския виг „насочва ума по пътя на мъдростта и добродетелтта”. Затова и пак според него един от вечните предразсъдъци на хората трябва да бъде Църквата, която е „в началото, и в края, и в средата на нашите мисли”.
Ницше, успя да проумее, че религията култивира дружелюбие между хората, възпитава вътрешен мир и духовна извисеност. Ако зависеше от авторът на „Антихрист”, философията щеше да компенсира нуждите на индивида, които се смятат за прерогатив на религиозното, но въпросът е какво избра съвременния либерален проект на ЕС като изразител на духовните потребности на човека. Ницше също размахваше пръст срещу метафизиката, но на нейно място той поставяше науката. Какво обаче слага ЕС там, където пазарът и административните регулации свършват? Тук може би някой егоцентричен либерал би ме замерил с някое гражданско право, политическо равенство или нечия лична свобода, но предвид „лукса”, че всеки един може да бъде уцелен с някое от тези нищо-не-значещеи абстракции, те просто се обезценяват.
Робърт Кейган правилно отбелязва, че в ЕС е налице едно „лошо храносмилване” на всичките конгломерати от нации и религии и най-вече между допира на онези между тях, които са от различни цивилизации. Функционализмът, залегнал като обединителен принцип в изграждането на ЕО, въпреки Римските договори, въпреки Единния европейски акт, въпреки Договорът от Маастрих, просто куца. „Невидимата ръка” на Адам Смит, призвана да регулира свободния пазар, ще увисне на колана на слизащия от планината Заратустра, не защото последният не говори глупости, но поне е прозрял, че свободният стоков обмен не може да удовлетвори всички потребности на хората. Дари Адам Смит стигна до извода, че това което ни интересува е суетата, а не удобството или удоволствието.
Дори първият тоталитарист в историята на философията, Платон, който объркани умове наричали „Божествения”, говори за наличния тимос в душата на човека, Макиавели – за желание за слава, дори и Русо, за когото френският консерватор Жозеф дьо Местер казва, че понякога поради разсеяност казвал истината, упоменава за наличието на самолюбие в индивида. Въпросът е дали една суха рамка от икономически регулации, каквато всъщност представлява ЕС, ще успее да устои на натиска от националното и религиозното желание за себеизява в човека. Историята говори за обратното, тъй като стокообменът между Англия и Германия бе сред най-активните преди ПСВ, но това не попречи на двете нации да се хванат за гушите в един от най-кръвопролитните конфликти в историята на човечеството.
Може ли един наднационален проект да затрие държавата като единствен легитимен представител на националното, когато тя, държавата, е „онтологичен реализъм” (според Бердяев). Напълно резонно руският философ е установил, че човек не се подчинява на дадена власт по разсъдъчни, рационални причини. Ако това бе така, българите едва ли щяхме да имаме Априлското въстание. Организации като СТО, като ОПЕК, дори ако щете като НАФТА или ЕС, всички те са социални категории, докато отделната нация е историческа категория. И пак от думите на Бердяев ние знаем, че „всяка държава е основана на неравенството, на диференциацията в изграждането на обществото, на различия и разцепления в народната стихия”. Затова и паневропеиския ЕС е загубен, ако не се съобразява именно с локалните различия на националното и религиозното. Всяка една държавна форма съществува не заради еснафското благополучие на населението й, в контекста на което съвременният либерализъм с неговата потребителска насоченост изглежда обречен. 
Руският философ е казал и това, че „самоопределението не е юридически въпрос, а биологически”, затова и теорията за нацията като политическа общност от граждани ми се вижда като прах в очите.
„Общностите са по природа”, пише Аристотел. Пак той допълва, че и „всяка държава е именно по природа такава”. Държавата е „естествено нещо”, затова и реалните, истински съществуващите права са естествените права, които се градят между хората именно като резултат от човешките релации, а не като изкуствен инкубатор на административни порядки. Естественото право е различно по природа от залегналите днес в ЕС „права на човека”. Естественото право, както пише Питър Станлис, коментирайки Едмънд Бърк, са „вечна, непроменима и универсална етична норма или стандарт, чиято валидност е независима от чисто човешката воля . . . и тази норма обвързва всеки индивид, раса, нация и правителство”.
Едмънд Бърк прави интересна дистинкция между правата като „отношения” и правата като „привилегия”. Мисля си, че няма да изнасилим съвременната политическа практика на наднационалните субекти, ако им екстраполираме от теорията на Бърк функцията на налагащи именно права като привилегия. Действителното право, за разлика от правото по привилегия, обаче е функция на действителните човешки отношения, а не на съвременната унифицираща юриспруденция, даваща без да се замисля на всеки правото на глас, нещо повече, уеднаквяваща тежестта на този глас, дори и нещо още по-абсурдно, даваща правото на управление на събраното множество от тези гласове. Тук Алексис дьо Токвил сигурно прави в гроба си лупинги от възмущение.
Но не за гробища, а за рождение иде реч и то за появата на бял свят не на кой да е, а на Имануел Кант, който се бръкна от греховния брак на Рене Декрарт с рационализма на Просвещението. Впоследствие пък Кант стана ясен изразител на наивитетния идеалистичен комсополитизъм, характерен за политическата му теория, в която прозира духът на днешния ЕС. Питам се обаче може ли народната душа ( така както я разбира Ернст Ренан като същност от два компонента -1- от желанието за комунален живот и -2-наличието на общата историческа памет, общата традиция, общ манталитет или общ обичай) да състави, обединявайки се с другите народни души, Кантовата „конфедерация на разума” и да направи от човека „гражданин на света”? Възможно ли е една идеална категория като „конфедерацията на разума” да се образува от механичното събиране на далеч не идеални, а направо мултилатерални народни души?
Режисьорът Тео ван Гог, убит от мюсюлмански радикал в Холандия през 2004г., едва ли мисли така, въпреки либералните си схващания приживе.
 По този начин националното и религиозното представляват алтернатива на идващия от духа на либерализма „Sex-Shop Socialsm” не само на принципа на антитезата. По силата на традицията, в която е събрана сумарната човешка мъдрост, смея да се надявам, че действително ще настъпи рано или късно „преоценката на ценностите”. Аксиологията може би някой ден ще се утвърди като университетска специалност. До тогава обаче гражданите на либерален ЕС ще тънат в хедонистичен консумативизъм по примера на холандците. За които, междувпрочем, Еразъм Ротердамски казва, че са най-усърдните последователи на глупостта. Докато последното обаче не бъде осъзнато, медиокрацията ще продължава да нивелира умове. И както казва американският анализатор Нийл Поустман, медиокрацията ще прави това като преструктурира действителността в „посока, обратна на познанието”.