Отказът на „Атака” да завърши осмата и деветата сесия на парламента, напускайки законодателния орган предсрочно, е логична изява на манталитета на партията и нормално продължение на поведението й.
Преди Волен Сидеров и антуражът му да напуснат НС, съпартийците му от Русе бойкотираха заседанието на местния общински съвет в средата на май миналата година. Причината е нормална от гледна точка на ценностите на „Атака” – воят на имана, идващ от местната джамия. Същият сценарий се повтори и в края на този януари, когато общинарите на Волен в Бургас демонстративно напуснаха едно от заседанията на местния парламент. И този път атакистите не изневериха на себе си, мотивирайки постъпката си с това, че колегите им от Герб са предоставили земя за построяване на мюсюлмански молитвен дом в бургаския комплекс „Меден рудник”.
Изобщо „напускането” се очертава като ясна политическа тенденция в поведението на тази партия. Още повече, че подобна идея „Атака” лансира още юни месец миналата година на десните в парламента.
От една страна, неприсъствието в най-представителния орган на управление в страната ни, парламентът, не е болка за умиране. Практиката на съвременните парламентарни републики показва, че законодателната власт е монополизирана от изпълнителната. Получава се така, че управляващото мнозинство не само изпълнява законите, но и си ги изковава преди това. Но това си е една стандартна аномалия на страни с политически системи като нашата.
В български условия обаче има и друг дефект. И това е практиката сериозните решения да се вземат в разни курортни градчета като Катарино и Банско. А подобен прийом, трябва да признаем, действа доста обезкуражително на парламентарната опозиция, част от която е и „Атака”, понеже тя вкупом става ням свидетел на това как управляващите си предлагат и гласуват каквото пожелаят тъй като вече предварително са се разбрали за него. Изобщо
парламентът се превръща от „диспутно в демонстративно тяло” (Ю. Хабермас), което е пълно с марионетки, инструктирани да гласуват по съответния начин.
Може ли тогава човек да се сърди на „Атака”, когато партията е отказала да участва в подобен цирк. Още повече, че стандартните механизми за парламентарен контрол като поставянето на въпрос и вотът на недоверие очевидно не работят. Когато народен представител отправи питане към даден министър, то депутатът затормозява единствено някой канцеларски експерт, който се заема да изготви становището на шефа си по въпроса. Това, което прави в случая министърът, е да се яви в петък в НС и да прочете написаното от експерта. Единственият дискомфорт, който му се причинява по този начин, се изразява в това, че вместо да стои обитава кабинета си или Министерски съвет, той ще трябва да се поразтъпче до парлманета.
Вотът на недоверие пък е чисто и просто математически алгоритъм, който предварително е обречен на неуспех при налично стабилно управляващо мнозинство.
Когато обаче напускането на парламента поради изчерпалата му се легитимност, какъвто бе официалният мотив на „Атака”, се съчетае с опортюнистичните цели на същата партия, то тогава този акт се опорочава.
Още повече, че в характера на всяка популистка партия, в лоното на които криволичи и Сидеровата формация, има ясно изразен стремеж към конфронтация с представителните институции.
Защото когато са част от същите тези институции, популистите изпитват инстинктивен страх да не бъдат опитомени от тях. Последно би сложило край на собствената им идентичност като бунтари и изразители на целокупната народна воля. Затова и популярното говорене намира най-радушен прием на улицата. Улицата и площадът са топоси, в които популистите се чувстват комфортно поради няколко причини. Първо, те набират своя електорат оттам. Второ, използват тези места като своеобразна народна трибуна, от която да отправят посланията си. Трето, лансирайки се в подобни локализми, популистите подчертават разликата между тях като призвани народни любимци и „другите”, които най-често са корумпираните политици или просто лошите. А „лошите” и „добрите” освен базови понятия в детската психика, са и основни концепции в популисткото светоусещане.
Очевиден е стремежът на Волен Сидеров да прави политика на публичните места. Независимо дали ще разполагат контейнери пред президентството, ще организират шествия и митинги по националните празници или просто ще опосредстват различни протести, атакистите винаги се изявяват не в институциите, в които се вземат решенията, а в градинките пред тях.
Неслучайно от „Атака” заявиха, че след напускането на НС те ще акцентират върху непосредствените срещи с хората. Волен Сидеров и сие обаче го правят с едничката цел да си осигурят максимално голяма електорална подкрепа на идващите избори. При това положение се получава затворен кръг. „Атака” напуска парламента, за да придобие по-голяма популярност сред хората, за да може, акумулирайки техния вот, отново да влезе в него.
Публикувано и в www.bulgaria-news.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар