Реторическа транскрипция на Джон Маккейн

Уводни думи

Има един дълбок парадокс, свързан с фигурата на Джон Маккйен, кандидатът на Републиканската партия на президентските избори през 2008 година. Става дума за това, че Маккейн е една от най-категоричните фигури в американската политика, с ясно присъщи идеологически и професионални контури. В същото време, подходът към тълкуването на личността му в обществото (не само американското) бе белязан от дълбоко предубеждение. Джон Маккейн бе жертва на маркетинговите етикети, които му се лепяха от противниците ( на първичните избори, от конкурентите му републиканци, на вторичните, от демократите). 
 По този начин качествата на един пословичен с праволинейността и борбеността си политик бяха релативизирани. Самият Маккейн се озова в достатъчно комплицирана ситуация, когато бе изправен в борбата за електорат, вътре в който имаше множество идеологически и социални противоречия. Необходимостта от канализирането на единен вот, въпреки различната ценностна и икономическа мотивация на възможния електорат, го изправи пред априорно неразрешими проблеми, които лесно се експлицираха в изнасяните от него речи и обществени мероприятия. По този начин се оказа невъзможно лавирането между неоконсервативните привърженици на Джордж Буш и подкрепилите Хилъри Клинтън демократи, както и между традиционалистите и либералите интервенционалисти. В изборната атмосфера за Маккейн се получи алгоритъм с множество неизвестни и променливи. 
  Появилите се противоречия си проличаха и в ключови моменти от кампанията му като неговата Acceptance Speech на 4 септември 2008 година в Минесота, където той официално прие номинацията кандидат-президент на Републиканксата партия, а също така и в последвалите речи от различни дестинации в страната. За целите на настоящия "реторически портрет" съм взел под внимание и неговата Concession Speech, както и 3-тият дебат между Маккейн и Обама.
 
September 4: John McCain's Acceptance Speech to the RNC

 IQ 133 (резултат от тест за интелигентност), средно увеличена простата за човек на неговата възраст (73 години), дегенеративен артрит в раменете и дясното коляно, частична парализа на двете си ръце, успешно провели се опрерации на ракови петна по кожата и, разбира се, охолно дозирано чувство за хумор, с което е заместил стандартната старческа вкисналост. Всичко това бе Джон Маккейн, когато той се изправи на 4 септември 2008 година пред съпартийците си на Националната републиканска конвенция, провела се в щата Минесота, където сенаторът от Аризона прие официално номинацията за кандидат-президент на републиканците. Обект на последваща интерпретация ще представляват някои от ключовите фрагменти на въпросната реч.
 Появата на Маккейн на stage-а в St. Paul извади от емоционалното равновесие иначе сдържаните републиканци. Бурни аплодисменти и възгласи „USA,USA” възпрепятстваха в продължение на няколко минути започването на речта на Маккейн. Самият той, съобразявайки се с аудиторията, бе заменил традиционно синята си вратовръзка ( синьото там е символ на противниковата Демократическа партия), с която се появяваше на различни места по време на кампанията си и бе сложил жълто-оранжева такава. Дошлите да го почетат делегати на републиканците нямаше защо да бъдат дразнени с цветовете на опонентната партия. Джон Маккейн използваше сините тоналности в облеклото си (като риза например) само когато имаше посещения в щати, в които демократическия и независим електорат имаха преимущество. Смисълът бе повече от ясен, по този начин той се опитваше да ухажва по-суровите привърженици на загубилата надпреварата за номинация на Демократическата партия Хилъри Клинтън, както и да спечели симпатиите на необвързаните с преки политически сантименти към дадена партия хора. Както ще стане дума впоследствие, подобен подход Маккейн приложи и в третия си, финален дебат с Обама, когато отново се появи със синя вратовръзка. Впечатление прави и това, че жената на републиканеца, Сидни Маккейн, също бе облечена в St. Paul със синьо.
 Под аплодисментите Маккейн си позволява жест - посочи с пръст конкретни хора от аудиторията, имплицирайки смисъла на „Ти си тук, благодаря ти!”. От една страна, с това той искаше да накара всеки един от присъстващите да се почувства поласкан, че е удостоен със специален жест от него. По този начин лидерът внушаваше ценността на присъствието на всеки отделен човек, който е изваден от общата аудитория и е поставен на въображаем пиедестал. Без да се правят спекулативни аналогии, Хитлер също е обичал да се вглежда в конкретни лица, когато е манифестирал с обкръжението си, с подобни причини. От друга страна обаче соченето с пръст оставя у непредубедения от политическия маркетинг човек неприятното чувства за проява на вид провинциализъм. Подобен жест обаче би се харесал на т.нар. „redneck”, които са стабилна част от републиканския електорат в южните щати. Дали обаче елитът на републиканците, чийто социален и интелектуален капацитет често е много по-различен от този на електората им, би одобрил еднозначно подобен жест?
 Един от основните моменти в предизборната кампания на Маккейн срещу Обама, който впоследствие щеше да се експлицира максимално, бе задачата му да спечели по-неутралните американски избиратели. Мениджърите на Маккейн, по време на първичните избори, когато сенаторът от Аризона се конкурира със съпартийци като Мит Ромни и Майк Хакъби, се концентрираха в опита си да убедят стандартния консервативен избирател в това, че клиентът им е именно суров републиканец (въпреки перманентната опозиция, която той оказваше на Джордж Буш чрез дейността си в Сената). Когато предизборната битка се поведе вече само между републиканеца и Барак Обама, мениджърите на Маккйен завиха сериозно към идеологическия център (където по принцип Маккейн се чувстваше най-комфортно). Това съответно си личеше и в речите на републиканеца, който на 4 септември пред НРК заяви: „Despite our differences, much more unites us than divides us (бел. р. – Барак Обама)”. Това бе индиректно послание към традиционалистки настроените консерватори (т.нар. палеоконсерватори), както към привържениците на Хилъри Клинтън и независимите избиратели. В случая републиканският елит в St. Paul беше само привидния обект на посланието му. Подобно изречение ще намерим и в неговата финална реч от 4 ноември, когато признава победата на демократа, но тогава то ще бъде в съвсем друг смисъл.
 Да изтъкваш прекаленото си сходство с конкурент обаче никога не е било сред приоритетите на републиканските кандидати. Неоконсерваторите, част от които поддръжници на Джордж Буш, както и интервенционистки настроените либерали, които също са част от електората на републиканците, обаче не са сред хората, които биха оценили подобни думи. Раздразнение сред последните предизвика друг момент от речта на Маккейн, когато последният заяви: „And after we've won, we're going to reach out our hand to any willing patriot, make this government start working for you again, and get this country back on the road to prosperity and peace”. Това е иманентна критика именно към администрацията на и към самия Джордж Буш, която напомни за антагонизма между двамата от предизборното им противопоставяне за номинация на републиканците за президент на първичните избори от 2000 година. Макар и латентна, такава критика към действащия по това време президент не е еднозначно полезна за кандидатурата на Маккейн. Дистанцирането от Джордж Буш трябваше да бъде направено по такъв начин, че да не бъде дистанциране едновременно и от електората му (25% от американците!). Съзнавайки последното, Маккейн не си позволи и експлицитна критика към съпартиеца си.
 Едно от майсторските изказвания във въпросната реч обаче бе следното: „All you ever asked of government is to stand on your side, not in your way. And that's just what I intend to do: stand on your side and fight for your future”. Това е онзи тип универсално послание, което обаче обслужва партикуларно насочени реципиенти. От тези му две изречения неоконсерваторите и икономически насочените либерали разбраха „Държавата няма да ви се пречка”, докато консерваторите традиционалисти и по-десните демократи възприеха думите му като „Държавата ще ви помага!”. И всички заедно трябваше да дадат своя вот за Маккейн, едните доволни от минимилизирането на държавната намеса, другите, точно обратното, поради ангажираността й с проблемите им.
 Маккейн направи отново референция към неангажираните избиратели, когато представи вицето си, Сара Пейлин, която, по думите му, „...reached across the aisle and asked Republicans, Democrats and Independents to serve in her administration”. Традиционалистите трябваше да припознаят в семейството на Пейлин своето собствено ( „She's the mother of five children”). За средната класа важеше същото („She's helped run a small business, worked with her hands and knows what it's like to worry about mortgage payments and health care and the cost of gasoline and groceries”) По този начин Сара Пейлин, чиято номинация трябваше да послужи на Маккейн да убеди неоконсерваторите от Ню Йорк и администрацията на Буш, че той е един от тях, бе представена в битов план като типичната американска домакиня. 
  Спрямо европейската политическа практика думите на Маккейн, че „ ... I understand who I work for. I don't work for a party. I don't work for a special interest. I don't work for myself. I work for you” биха се определили като еталонен популизъм. В САЩ обаче не е възможна реч, в която да не се афишират подобни мотиви. Още повече, че Маккейн с дългогодишната си политическа и военна кариера действително бе доказал, че не се смята за тясно обвързан с интересите на републиканците. В подобен смисъл можем да тълкуваме и думите му, че където той намери корупция „ ... it didn't matter if the culprits were Democrats or Republicans”. Интересно е да отбележим, че по класификацията на Аристотел за трите вида реторика, Маккейн предимно използваше „съвещателната” такава, целта на която бе да убеждава и разубеждава хората. На „епидейктичната” реторика републиканецът се позоваваше само когато говореше за общи абстракции като Америка, патриотизъм, дълга. За разлика от него, за речите на Обама бе по-характерна „съдебната” реторика, което е логично, с оглед на това, че афро-американецът се опитваше да си изгради имиджа на опозиционер, на човек, външен от системата, която е обект на неговата критика и присъда.
 По един сравнително интелигентен начин във въпросната си реч Маккейн лансира откровено непопулярни идеи за широката американска аудитория, когато говори за това, че е подкрепял и ще подкрепя войната в Ирак (както, всъщност, продължават да правят повечето републиканци в САЩ като критиката към военната инвазия на последните не поставя под въпрос самата операция, а конкретните й изпълнители). По този начин, формирайки една амалгама от емоционална натовареност (лицето му се оживява, позволява си по енергетично онагледяване на вътрешните чувства чрез оживени жестикулации) и фактологична обоснованост (Маккейн е бил военен и е лежал 5 години и половина в виетнамски затвор), той прокарва убедеността си в продължаването на войната в Афганистан и Ирак: „I fought for the right strategy and more troops in Iraq, when it wasn't a popular thing to do. And when the pundits said my campaign was finished, I said I'd rather lose an election than see my country lose a war.” Загубата на избори е негово лично поражение, загубата на война е поражение за цялата страна. (Във финалната McCain's Concession Speech ще видим едно изключително, държавническо поведение, което ще потвърди тенденцията от анализираната сега реч, спрямо която Маккейн се екстраполира в родината си, когато става дума за негова лична победа, като по този начин успехът се превръща и в успех на родината му. За сметка на това, когато Маккейн губи, той се деперсонализира спрямо Сащ и заявява, че загубата е изключително и само негова!)
 Време е обаче Маккейн да въведе в речта си и конвенционалния американец, с неговите стандартни проблеми и тревоги. „I fight for Americans. I fight for you. I fight for Bill and Sue Nebe from Farmington Hills, Michigan, who lost their real estate investments in the bad housing market. Bill got a temporary job after he was out of work for seven months. Sue works three jobs to help pay the bills.”. Асоциативната верига тук е особено интересна. Маккейн първо афишира борбеността си за общността, абстракцията – американците въобще. После конкретизира, казвайки, че се бори за теб. Накрая той търси емпиричното потвърждение на казаното, вкарвайки Bill and Sue, конкретни хора с конкретни имена, чиято роля е да материализират думите на Маккейн, които градират от абстрактното към частното, от политическия лозунг към прагматичното битие.
 Амбивалентен смисъл може да придадем и на думите му, когато той започва да говори за необходимостта от реформи в Републиканската партия, както и въобще за наложителността от промени във Вашингтон. От една страна, с това Маккейн отдава заслуженото на междувременно течащата дискусия сред републиканците за необходимостта от реформа в организацията им. По този начин той признава, че е необходима промяна в посоката, в която се движат републиканците. Но от друга страна, той взима пряко и страна във въпросния дебат: „We were elected to change Washington, and we let Washington change us”. Вашингтон тук не е само символ на властта, но и на конкретната й администрация, обслужваща я в онзи момент. По този начин тази критика работи за акумулирането на подкрепа сред част от реформистки настроените републиканци, но губи такава сред разпозналите се като част от топоса „Вашингтон”. За да се легитимира като републиканец обаче Маккейн дискретно поставя редом до провинилите се републиканци и демократите. ( Все пак Маккейн бе един от най-суровите критици на Бил-Клинтъновото управление по време на републиканските първични избори през 2000 година).
 Маккейн не може да не си позволи да направи послание и към малцинствата в САЩ, с оглед на това, че последните все повече играят ключова роля в политиката на американците. „We believe everyone has something to contribute and deserves the opportunity to reach their God-given potential from the boy whose descendents arrived on the Mayflower to the Latina daughter of migrant workers. We're all God's children and we're all Americans”. Това не е празен лозунг, републиканецът инициира през 2005/2006 година именно законопроекта „Маккейн-Кенеди”, който облекчаваше режима на емигрантите в страната. И въпреки това, това е същият Маккейн, който по-рано през кампанията поиска по-суров контрол върху границите с Мексико. Както и да е, впоследствие малцинствата не му се отблагодариха, като чернокожите (особено черните протестанти, евреите, испаноговорящите католици), дори латиносите въобще предпочетоха масово Барак Обама. Тук републиканецът обаче бе безпомощен, понеже чрез опита си да унифицира всички жители на САЩ под гражданския етикет „американци”, то това бе невъзможно с оглед на дългогодишните традиции на партията му в противопоставянето на емигрантите въобще!
 В чисто теоретичните импликации в речта на Маккейн бяха инфилтрирани и априорните за американците мотиви на индивидуализма. Когато републиканецът спомена, че „we believe in low taxes; spending discipline, and open markets. We believe in rewarding hard work and risk takers and letting people keep the fruits of their labor”, то той нямаше предвид някаква конкретна политическа платформа, а народопсихологията на американските избиратели. Разбира се, ниските данъци са ключов фрагмент в кампаниите на републиканците по принцип, но с оглед на това, че и Барак Обама обещаваше преразпределение на данъчната тежест, то Маккейн бе длъжен да се оразличи от него. Затова и той продължи : „We believe in a strong defense, work, faith, service, a culture of life, personal responsibility, the rule of law, and judges who dispense justice impartially and don't legislate from the bench. We believe in the values of families, neighborhoods and communities”. Тук вече дистинкцията Маккейн – Обама бе ясно изразена. Прави впечатление, че маркетолозите на Маккейн се опитваха да изместят доколкото могат дебата за икономическата криза с мотиви, подобни на посочените в последния цитат. Когато обаче проучванията показаха, че гласувалите за президент пускат своя вот предимно от икономически подбуди, тази част от маркетинговата стратегия на Маккейн не се оказа успешна. Последното ще се потвърди и от директните дебати между него и Обама.
 Във всички случаи обаче „low taxes”, „spending discipline” (разбирайте, сведени до минимум), „strong defense”, „culture of life” (т.е против абортите), „the rule of law” са класически консервативни словосъчетания. Те не се приемат рационално от аудиторията, а емоционално. Тяхната роля е да въздействат на интимния политически етос на консерватора. Подобни внушения, само че с универсален характер, независимо от спецификите на аудиторията, са и използваните често от Маккейн „We will”, „I know”, както и „Yes, we will lead. Yes, we will prosper. Yes, we will be safer” (от речта му в New Hampshire). Интенцията в случая е логична, по този начин императивно се поставят протоутопични състояния на някаква мнима идеализация, която е позиционирана в близкото бъдеще ( водачеството, просперитетът, безопасността). В подобни речи такива прийоми не са изключение, а правило.
 Следва още един класически пропаганден прийом. Изреченията, в които той се онагледява, са следните: „I will keep taxes low and cut them where I can. My opponent will raise them. I will open new markets to our goods and services. My opponent will close them. I will cut government spending. He will increase it.”. Първо, сугестира се стандартната за политиката диспозиция „аз-той” ( която се модифицира в „ние-те” като своеобразно ескалиране на търсеното противопоставяне, когато вече са замесени и привържениците). Второ, Маккейн говори от името на Обама и го интерпретира. Съответно го прави съобразно това, което аудиторията иска (или по-скоро не иска!) да чуе. Трето, по лозунгарски са опростени концепциите на двамата кандидати, т.е с един едър аршин трасира по тях един елементаризиран политически продукт ( „АЗ ще държа данъците ниски, той ще ги вдигне”, като по този начин се пренебрегват всички тънкости в същинските им намерения. Например, Обама също обеща сваляне на данъците, за сметка на увеличението им на по-богатите американци. В речта на Маккейн обаче с цел по-голямо внушение се размахват етикети, докато детайлното съдържание е игнорирано. Абсолютно нормално и стандартно.) В случая се провокира партийният и ако щете класов инстинкт на електората, за да може той, гласувайки за правилния човек, да бъде съхранен. Внушение, рисувано в антиномични цветове – черно и бяло.
 Подобен момент се забелязва и от речта му в New Hampshire, когато пак Маккейн заяви пред симпатизантите си, че Обама искал училищата да отговарят пред синдикатите и нарастващата бюрокрация, докато той самият предпочита учебните заведения да са отговорни пред родителите и учениците.
 На 4-ти септември Маккейн говори и за необходимостта от укрепването на енергийната независимост на Сащ. Постепенно републиканецът придаде и физическо естество на реалните заплахи пред страната му. „Iran remains the chief state sponsor of terrorism and on the path to acquiring nuclear weapons. Russia's leaders, rich with oil wealth and corrupt with power, have rejected democratic ideals and the obligations of a responsible power. They invaded a small, democratic neighbor to gain more control over the world's oil supply, intimidate other neighbors, and further their ambitions of reassembling the Russian empire.”. В лицето на Иран и Русия вече е материализиран врагът, толкова необходим за светоусещането на класическия консерватор! Врагът е жизнено важен за него като мотор, като двигател на собственото съществуване и самоусещане за пълноценност в психопортрета на консерватора. Обуздаването на неприятеля е вече непосредствената задача, моралният дълг на американеца консерватор, императив, чрез чието осъществяване се извършва самата негова лична реализация.
 Джон Маккейн подхвърли правилно Русия и Иран на аудиторията си. По този начин се целеше тези топоси да заменят опонентите и неприятелите в самата републиканска партия ( през цялата кампания на Маккейн се водеше дебатът за необходимостта от промени в нея, който се се интензифицира след загубата му. Апологети на Буш, консервативни радиоводещи като Ръш Лимбо с многомилионна аудитория, самата фигура на дискусионния Маккейн, всички вкупом си отправяха обвинения и присъди). Пред неприятеля, който е външен, чужд, носещ неприсъщите признаци на друговереца субект, републиканската партия трябваше да се обедини. Врагът е Путин и Махмуд Ахмадинеджад, неприятелят не е в Републиканската партия.
Мисионерската роля на Сащ в свят, пълен с неприятели, е разбираща се духовна порция за републиканския електорат (ако изключим, най-общо казано, традиционалистите, които, подобно на демократите, са по-изолационистки настроени). Справянето със заплахите (военни, енергийни, авторитарни) е част от съдбата на консерваторите. По особено интересен начин Маккейн уеднакви „цел” със „субект на целта” – „It's an ambitious plan, but Americans are ambitious by nature, and we have faced greater challenges.” Едно и също прилагателно (ambitious) служи за унификацията на две различни съществителни – (plan и Americans).
 Допълнителни краски към рисувания от Маккейн портрет на републиканеца следват, когато кандидат-президентът казва, че „Today, the prospect of a better world remains within our reach”. Внушението е очевидно, „добрият свят” е в непосредствената юрисдикция на консерватора. Той може да го осъществи, бъдещето е продукт на лидера. Това е логичен пропаганден трик, популистки му, ако трябва да го сравним с европейската практика. Една граничеща на абсолютното категория ( „по-добрия свят”) изведнъж бива опредметена, сваля се от имагинерните реалии и се поставя в нозете на електората. Фикцията става реалност посредством необичайните качества на водача, който не е споменат директно, за разлика от общността ( „our reach”), но се подразбира.
И в същото време, няма как да не спомена, че последният цитат е грубо нарушение на европейската консервативна философия, в която никога и по никакъв начин формирането на бъдещето не е било продукт на нашите непосредствени качества. При американската консервативна практика подобно изказване също е противоречиво. Защото, ако то е прието от неоконсерваторите, това не е така за социал- и палеоконсерваторите, в чиито схващания подобна представа е чужда. Спасяващото за Маккейн в случая е, че това изказване е извършено в по-теоретичен аспект, ирелевантен на политическата практика.
 В подкрепа на гореспоменатото следва и буквалистката хибербола: „That's how I will govern as President. I will reach out my hand to anyone to help me get this country moving again.” Мотивът за вездесъщата ръка, в чийто обхват са всички и всичко, е референция към дълбоко религиозния светоглед на републиканците по принцип. Именно него ще погали републиканецът, когато споменава : „. And I've never lived a day, in good times or bad, that I didn't thank God for the privilege (бел. р. – привилегията е тази, че е служил на родината си). Прави впечатление, че когато консерваторите говорят за Бог, то Той е жив, Той присъства неминуемо в личния и обществения им живот, за разлика от статичния, „рамкиран” само в речите Демиург на демократите (изключение на последното настъпва, когато Ал Гор внася религиозен мотив в речите си на изборите за президент през 2000 г).
 Джон Маккейн вкара в речта си й автобиографичната си визитка. Родовото му минало, в което той, заедно с дядо си и баща си до един са служили като военни на родината, легитимира готовността му да продължи да й бъде полезен. Борави се с известна фактологичност („when I was five years old”, “Japanese had bombed Pearl”, “In Vietnam”), за да се придаде достоверност на вече изявената воля дългът му към страната да продължи. А отговорността към родината е важна, защото „еach generation makes its contribution to our greatness”.
 Прави впечатление и начинът, по който по принцип кандидат-президентът говори за Америка. В речите му последната се персонифицира, тя оживява, от неодушевен географски топос се превръща в жива плът, с нейните болежки, проблеми, мечти, с изкълчен глезен или наранена душевност. Качествата на жената, красивата и нежната, се екстраполират като присъщи на родината свойства! Не случайно, когато през 90-те години на миналия век го питат как е издържал на над петгодишните мъчения в комунистическите затвори на Виетнам, Маккейн отговаря: „ Вярвах в страната ни (бел.р. – САЩ е изброена на първо място!), във Флота на Съединените щати, семейството и Бог.” Човек, незапознат с персоната на републиканеца, лесно би го обвинил в неискреност и популизъм. Това обаче не важи за всеки, който знае, че на Маккейн като син на Адмирал от ВМС, му е било предложено да бъде разменен срещу виетнамски военнопленници, но той е отказал с мотива, че „моето място е тук, където са приятелите ми”, както и с това , че „няма да допусне имиджът на ВМС да бъде опетнен”. Подобно сливане между САЩ и Маккейн се извършва, когато малко по-късно той заявява, макар и в друг контекст: „.I wasn't my own man anymore. I was my country's”. Подобна единосъщност между човешки субект и държава обаче ми причинява дискомфортен сърбеж в алергичната ми от тоталитаризъм душа. Въпреки моите лични съображения, „култът към личността” явно и днес има отделни еманации и ... работи.
 За разлика от него, Барак Обама говори за САЩ по един далеч по-практичен начин. За него страната е по-скоро мега-корпорация, с куцаща икономика и произтичащите от това реално-битови проблеми. Това се оказа и правилното говорене, от гледна точка на съобразяване с конюнктурните обстоятелства. В случая, изкушавам се да отбележа, кандидатът на Демократическата партия по интересен начин съвместяваше прагматичната насоченост на речите си със собствената си изкушаваща, подканяща, „шоколадова” визия. Затова и смятам, че Обама бе избран колкото заради заниманието му с неотложните практически проблеми на САЩ, толкова и заради подкупващата му визия на електорален ухажор. Барак Обама първо бе осмислен и избран от американския електорат емоционално, а чак след той спечели вота му рационално. Той първо бе видян, после бе чут. Което обаче, и спирам дотук, за да не обидя 60% от американците и 70% от европейците, говори достатъчно красноречиво, както за електората му, така и за самия Обама.
 Джон Маккейн завърши речта си по начин, сходен с маниера, по който му предстоеше тепърва да приключва оттук насетне всяка една друга своя обществена проява. Става дума за следното: 

„Fight for what's right for our country. 

Fight for the ideals and character of a free people. 

Fight for our children's future.

Fight for justice and opportunity for all. 

Stand up to defend our country from its enemies. 

Stand up for each other; for beautiful, blessed, bountiful America.

Stand up, stand up, stand up and fight. Nothing is inevitable here. We're Americans, and we never give up. We never quit. We never hide from history. We make history. 

Thank you, and God Bless you.” (бел. р. – подчертаваното е мое)

 Тук се търси ефектът на наелектризиращата мотивацията кампания. Именно тази цел търси динамиката, експресивността на цитираните ударни изречения. В случая Маккейн се вмъква в шаблона на Цицерон, според когото началото на речта трябва да бъде предпазливо, а завършекът – плътен и дидактично-утвърждаващ!
 Бурни аплодисменти, дежурните възгласи „USA,USA,USA” и носещият се от звуковата уредба любим рок от 60 и 70-те години бележат на това му обществено мероприятие. 
 
Third Presidential Debate - McCain and Obama


 С оглед на проточилия се акцент върху неговата Acceptance Speech пред Републиканската национална конвенция, рискувам да отегча непредубедения читател, затова мимоходом ще спомена няколко думи и за провелия се на 15 октомври 2008 трети подред дебат между двамата кандидат-президенти Джон Маккейн и Барак Обама. Още при представянето на двамата претенденти, водещият дебата Bob Schieffer го направи с коренно различна интонация на гласа ( „Барак Обама” бе произнесено приповдигнато, което като цяло съответстваше на еуфоричната кампания на чернокожия сенатор на Илинойс, докато името „Джон Маккейн” бе поднесено на зрителите с увереност, вдъхваща респект към притежателя му. По този начин Bob Schieffer по чудесен начин импонира спрямо медийния облик, който двамата кандидат-президенти си бяха изградили).
 При влизането си обаче Обама и Маккейн направиха нещо коренно различно един от друг. Демократът първо стисна ръката на водещия Боб, докато републиканецът изчака ръкостискането на опонента си, за да може на свой ред първо да поздрави именно конкурента си. Това поведение от страна на двамата няма еднозначно тълкувание. Лично на мен ми направи по-добро впечатление именно изборът на Маккейн, който стисна ръката първо на опонента си, с което го отчете като достоен противник, на когото му е отдадено заслуженото. От друга страна не може да бъде винен и Барак Обама, тъй като стандартната етика изисква именно домакинът на срещата ( символичен в случая) да бъде поздравен първи. В случая се ограничавам само с представянето на създалата се ситуация, без да наема да отсъдя кой е бил по-прав.
 Когато думата му бе предоставяне според регламента, републиканецът (отново със синя вратовръзка, докато републиканското червено в случая седеше на врата на Обама!) мимикираше с лицето си прекалено много. Отчасти това е в някаква степен логическа компенсация на по-трудно подвижното му тяло, което не можеше да гони темповете на динамика на опонента му. В директния дебат си личеше, че Маккейн е преди всичко отговорен изпълнител, а не толкова способен софист. В диалектичната словесна конкуренция на живо с опонента, републиканецът разчиташе на периферни прийоми, които евентуално можеха да компенсират изоставянето му във воденето на спора. Така например той често се обръщаше към 3-то, неприсъстващо на дебата лице ( така прочулия се Джо Водопроводчика, като извадка на конвенционалния американец). Динамиката на жестикулациите му понякога бе неестествена с оглед на причинените физически ограничения. За анархия в мисълта и като опит за компенсация на аргументите на противника свидетелстваха и няколкото непреценени ръкомахания, при които ръцете му изхърчаха над нивото на раменете! Леко комично се получаваше в случаите, когато с движенията на тялото си той се опитваше да конкурентничи на Обама. Забелязаха се няколко движения с гърдите напред към стоящия между двамата водещ-медиатор, което все пак си е вид агресия и нахлуване в пространството на другия. Не мисля като цяло, че иначе достолепното физическо присъствие на Маккейн успя да компенсира изоставянето му в словесния аргумент.
 Изразяването на несъгласието между двамата също се демонстрираше по различен начин от всеки един от тях. Докато Маккейн си позволяваше шумно репликиране, Обама предпочиташе да пуска иронични усмивки. Абсолютен плюс за републиканеца обаче бе чувството му за хумор, с помощта на което често се измъкваше от трудни ситуации (например, когато опонентът му се опита да внуши, че няма разлика между Маккейн и Буш, сенаторът на Аризона му припомни, че ако чернокожият му конкурент е искал да се състезава с действащия тогава президент на САЩ, то той е закъснял с 4 години).
И двамата често размахваха химикалките си, но за разлика от Обама, който почти неизменно си я държеше във вертикално положение, то тази на Маккейн лежеше пораженчески хоризонтално. Двамата също така си водеха записки, като Маккейн не прекаляваше с тях, което го предпази от комичното положение, в което, от своя страна, демократът изпадна, като чинно записващ си ученик пред учител. Плюс за Обама бе това, че Маккейн не успя да синхронизира правилно думите и движението на тялото си, тъй като имаше известно разминаване между тях, за разлика от уравновесеното поведение на демократа. Освен това трябва да отбележа, че при републиканеца, когато той се намираше в еднородна среда (сред симпатизанти) имаше синхрон между съдържанието и вербалната форма, в която поднасяше въпросното съдържание, докато при реалния дебат, при присъствието на прекия конкурент Барак Обама, симетрията между форма и съдържание почваше да му бяга. Ако трябва да се позовем на теорията на Цицерон отново, съответствието между изражението на лицето и чувството, доколкото го имаше (симетрията!), бе по-скоро налице при демократа.
 


November 4: McCain's Concession Speech

Няколко думи и за финална Concession Speech, провела се на 4 ноември, в щата Аризона, където пред събралите се светлокожи и светлокоси лица Джон Маккейн трябваше да признае изборната си загуба.
 Романтичните нюанси в политическите речи на Маккейн бе често търсен ефект, който дори не идваше от някаква преднамерена маркетингова целенасоченост, колкото от естествената емоционална натовареност на самия републиканец. „Приятели, благодаря ви за това, че дойдохте тук в тази красива аризонска вечер”.Загубата вече е факт, но и тя не може да се отрази на очарованието на вечерта. Природата е отвъд дребнавите човешки боричкания, нейната приоритетност е еквивалентна на изначалността на посланията, които Маккейн ще отправи за последен път като вече загубилия кандидат към аудиторията си ( в тази му реч има много епидейктични изречения!). Основен мотив в това му финално обръщение ще бъде именно идеята за обединение. Забелязва се един затворен кръг: на първата си официална реч като кандидат-президента на републиканците той афишира общите неща, които имат с Обама. На 4 ноември Маккейн отново ще се позове на определените сходности между тях („To congratulate him on being elected the next president of the country that we both love”). По този начин от първоначалната центробежна конкуренция ( търсено е единното, общото, интериорното, ефектът е конвергенция ), преминала спрямо логиката на междупартийното противоборство в центростремителна конкуренция ( тук вече се набляга на различието, другостта, екстериоризация, ефектът е алиенация), на финалната нощ, когато е ясно кой е победителят и кой загубилият, отново се преминава в центробежното опозиционерство. По този начин част от победата на Обама става и победа на Маккейн (на принципа на конвергенцията). Още повече, че последният си позволява да говори и държавнически във въпросната нощ (а не просто политически), когато призовава привържениците си, начело със самия себе си, да помагат на президента Обама в името на просперитета на страната им.
 „We fought - we fought as hard as we could. And though we feel short, the failure is mine, not yours.” Тук републиканецът за първи път ще си позволи да се дистанцира от електората си. Но това се прави с цел да не се споделя загубата, поражението е негово, отговорността също (докато през цялата кампания победите бяха общи). Електоратът вече не е просто пасивния обект за манипулация, електоратът тук вече е оживял, това са американците, които отвъд теснопартийната сугестия трябва да обединят усилията си в постизборния период, независимо дали носят значки на магаре или слон.
 Прекалената съ-принадлежност към конкурента обаче никога не трябва да бъде окончателна. Джон Маккейн имаше ясно съзнание, че политическата му кариера като сенатор от Аризона предстои да се развива, а демократите ще продължат да бъдат обект на неговата критика ( както всъщност и става). Републиканецът си позволява един лек удар под кръста, когато казва, че „this is an historic election, and I recognize the special significance it has for African-Americans and for the special pride that must be theirs tonight.” Афро-американците не са истинските реципиенти на това послание. В действителност тук Маккейн се обръща към всички русоляви глави ( защото в Concession Speech-а му събралото се множество бе море от светлоруси републиканци). Идеята е те все пак да си имат едно наум, да бъдат леко провокирани и подразнени, че загубата, отвъд която трябва да се обединят с противниците си в името на общия американски интерес, все пак не носи плодовете на победата. 
 С оглед на продължаващата му политическа кариера, Маккейн ще се опита да възпита сред хората и определено количество емоционална васалност към себе си. Именно по този начин можем да тълкуваме следното: „I cannot adequately express how deeply indebted I am to you”, което наистина свидетелства, първо, за искрената му благодарност, второ, това е своеобразна електорална инвестиция за кариерата му (защото и днес продължават да валят имейли от администрацията му, искаща морална или финансова подкрепа на дейността му в Сената! Естествено, подписани лично от него). 
 Едно от малкото неща, казани отвъд емоционалния диапазон на републиканеца, е когато той обелва дума за това, че „I don't know - I don't know what more we could have done to try to win this election”. Това изречение е своеобразно островче на реализма и прагматизма. Това изречение показва колко невъзможна бе победата на 73-годишния сенатор от Аризона.

 Заключение
  
 Искрен присмех напуши автора на тези редове в късните часове на една октомврийска нощ, в разгара на борбата между Джон Маккейн и Барак Обама, когато в един от множеството американски форуми прочете следния коментар на анонимен демократически симпатизант (цитирам по памет). "Забелязахте ли, как иначе инвалидизирания Джон Маккейн, движи чевръсто ръцете си под звуците на "Свири този фънк, бяло момче!" Истинският проблем на Джон Маккейн обаче не бяха подобен род евтини провокации. Истинският му проблем не бяха и тези логически противоречия, които той често допускаше в речите си, стремейки се да „загърне” с посланията си максимално широк кръг от хора. Кампанията му не бе спъната и от това, че той се появяваше с костюм в протестантския изток и с риза в католическия юг ( по-подходящо би било точно обратното, тъй като непосредствеността на протестантската етика изисква по-неофициално облекло). 
Независимо от усилията на PR-ите и маркетолозите, нито от конкретно неговото старание, Джон Маккейн не бе разпознат от американския електорат като „демократа сред републиканците”. За сметка на това, в републиканския елит той така и не бе приет като част от него ( Мит Ромни заяви : „Той не е един от нас!”.) По този начин Джон Маккейн остана като чужд сред свои и свой сред чужди.
Със загубата на 4 ноември миналата година завърши още едно от вълнуващите приключения на сенатор Джон Маккейн. И както всички останали, независимо дали след тях се озоваваше във виетнамски затвор или в Белия дом, то бе изживяно от негова страна с много желание и всеотдайност. 


Снимка: БГНЕС