Консолидирайки се с тезата, че еднозначната ултимативност в дискусията на дадена тематика е форма на по-скоро архаична идеологизираност, отколкото реално продуктивна успеваемост, авторът на тези редове ще се опита да редуцира в максимална степен застъпничеството на амплитудна теза, без най-малкото да бъде онагледена и нейната антитеза. С ясното съзнание за правдоподобността на сентенцията, че всяка крайност е майка на ограничението, тези редове обаче нямат претенцията за постигането на пълната обективност. Първо, защото абсолютната обективност не е функция на обикновено същество като човека, и второ, за някаква форма на обективност може да претендира само личност, занимавала се с конкретната тематика в научно-професионален аспект. Авторът, напротив, има дилетантски опит в сферата на политологичното познание, вследствие на което ако не с строга научна фактология, ще се опита да компенсира с желанието и интереса, който проявява в тази сфера.
Естествено, темата за демократичния субстрат (било система, правителство и т.н.) няма как да не бъде актуална за България с оглед на нейната конюнктурна ориентация на приобщаване към евроатлантическите ценности и политически структури. Абстрахирайки доколкото мога от отзивчивостта на родния политически елит към политическия мейнстрийм (преди към тоталитаризъм, днес – към демокрация), разсъжденията относно това дали демократичното правителство трябва да се съобразява с общественото мнение няма как да не бъдат в контекста на конкретната политическа ситуация и историческата панорама на обекта на нашето внимание. Ще си позволя и да конкретизирам обсега на настоящата тема основно към това дали именно в България към настояща дата едно правителство трябва да взема под внимание общественото мнение.
България няма опит в изграждането на гражданска и политическа култура. Последното е фундаментално, с оглед на това, че именно гражданската и политическа култура способстват за формирането на максимално адекватни обществени позиции на населението. От кратък взор към историческият опит на нашия народ, ние можем да направим тъжната констатация, че той е бил поданик, но не и гражданин. С уважение към представителите на Франкфуртската политическа школа, но „едноизмеримият човек -автомат” (Маркузе) бе дело не толкова на днешната демокрация, колкото на социализма. А левият тоталитаризъм сформира поданическата култура, която ако в някакъв смисъл бе продуктивна за един отгоре-надолу протичащ политически процес като социалистическия, то тя се оказа тотално ирелеванта за консумация от страна на либералната демокрация. Културата на електората, възпитан в духа на народна демокрация, се оказа след 1989г. тотално несъвместима за морално-ценностната императивност на либералната демокрация. Социалистическо-поданическата култура на българския избирател се оказа фатално неконвертируеама за изискванията на една демократична политическа система.
Тук изниква резонният въпрос: трябва ли при това положение един политически елит (каквото априори се предполага че е едно правителство) да се съобразява с мнението на масите? Отговорът на този въпрос може да бъде спокойно еднозначен, в зависимост от културно-географския статус на адресата му. За един англосаксонец, отговорът е „да”, за един балканско-ориенталски субект – отговорът е „не”. Като тук не влиза в обсега на настоящата тематика полемиката дали и онова „да” в Западна Европа не е малко дискусионно с оглед на елитарната критика за компетентността на масите. Българското общество по време на прехода бе (и все още е!) в състояние, подобно на Хобсовата „война на всеки срещу всеки”. Тъжна констатация е, че социализмът запрати страната ни именно в положение, подобно на преддържавната визия на английския философ ( и колко жалко, че тук аналогията с хармоничното „естествено състояние” на друг английски философ - Джон Лок, е неуместно да се аналогизира с българската действителност). Българинът и днес продължава да бъде „дедукция на страстите” (Хобс), което прави уместно идването на един Кромуел на власт, но не и на един Вилхелм Орански. В непотичния манталитет на българина отново в духа на философията на английския емпирик е политическата борба за дребни неща. Когато инстинкта за самосъхрание е главен принцип на политическо поведение у нас, то този етикет възпрепятства аподиктичната си функция да възпитава правилно социума на страната.
Българският социум е тотално дезориентиран не само по историческата инерция, въпреки фактът , че именно историческите обстоятелства способстваха за формирането на родните ширини на Хобсовия роб, но не и на Хегеловия аристократ. Затова и ние се лутаме от дясно-консервативен авторитаризъм към ляв тоталитаризъм, като нито едно от двете не способства за формирането на гражданска и политическа култура, толкова необходими за легитимацията на компетентността на населението относно оказване на натиск върху демократичните институции.
Там, където за политиката се разсъждава с настроения и концепции, подобни на тези, с които се отличават футболните събития, очевидно че базисът на либералната демокрация (консенсусът) е просто една имагинерност, висяща безтегловно някъде в бъдещето. В този смисъл, на балканите четем Маркс, (за Бердяев не сме чували), слушаме чалга ( защото класическата музика дразни ориенталски настроените ни възприятия) и пием ракия( неотлежал бърбън). И имаме за президент човек с мераци за кариера преди 89г. с псевдонима Гоце, което показва не друго, а идеологическа шизофрения и морален дефицит.
На този етап българските граждани ( по юриспруденция, но не и по дух) просто не са възпитани да предявяват претенции към политическата си система и правителството ( т.е изпълнителната власт, която монополизира законодателната). Българинът трябва да разбере, че в политическата система има и „Inputs”, не само „Outputs”. И нашенецът трябва да престане да се сърди на управляващия елит като на самозабравила се експлоататорски настроена котерия, не защото допирът до власт неминуемо развращава възприятията (Кант), не защото си заслужаваме именно такива управници (Хегел), не защото ако не всеки може да прави политика, то всички са длъжни да я разбират ( това пък кой гаден империалист го бе казал?) и не поради това, че българският политик живее „от политиката”, а не „за политиката” (Вебер), а именно защото една от най-важните функции на гражданина (по дух) е да оказва контрол и натиск чрез механизмите на демократичната политическа система на управниците си. Ако не го прави, той няма право на никакви претенции към властимащите. А те на свой ред, не са длъжни да се съобразяват с един некомпетентен конгломерат от поданици.
Българското общество трябва да придобие ясни схващания относно политическите си ценности и норми, да има пред себе си ясно дефинирани политически образци и идеали. Това не означава онова „БУЛГАР,БУЛГАР”, което антиподът на Алека и негов литературен герой Бай Ганю крещеше от страниците на едноименната сборник от сатирични фейлетони. Именно Алеко Константинов е нещо, което го няма днес като фундамент на едно гражданско общество – независимият интелектуалец. Къде са и независимите институции, способни да възпитават активни и отговорни граждани?
Не така е положението в Западна и дори Централна Европа. Немската класическа философия говори за „човека като човек” (Хегел) и за човека като свръхчовек (Ницще). Това е своеобразно субстанциално натоварване на човека като личност с високи морални стойности. От тази личност (не просто лице) се очаква активно да участва в управлението на страната си не само по избори. Там „желанието за признание” (Хегел) създаде първо демократите, а после и демокрацията. Затова и днешна Германия бере вкусните плодове на гражданско-политическата дейност на Аденауер и Хелмут Кол. Уви, в България „инстинктът за самосъхранение” (Хобс) направи, първо, една гротеска от демокрацията, и второ, едни гротескови демократи. Източноевропейската демокрация е форма на квазидемокрация, защото демокрация с Путин в Русия, Качински в Полша и Мечиар в Словакия е невъзможна. И в подобни режими се формира едно индиферентно общество, което не иска, а и не може, от гледна точка на собствената си компетентност, да има претенцията да бъде фактор в формирането на правителствената политика, а още по-малко, да настоява пред политическия елит последният да счита за меродавно да се съобразява с мнението му.
В заключение ще споделя субективните си впечатления, че в една дискусионна система като демократичната в един дискусионен регион като балканския трябва възможно най-много да се ограничават амбивалентните релации между хората и елита в изграждането на политическия процес, именно заради доброто на всички. Властовите ресурси не трябва да са на всички, а на тези от тях, които могат. А изграждането на добра гражданска и политическа култура ще възпрепятстват създаването на вакуум между елит и народ, за да не могат зловещи опити като Френската и Болшевишката революция да се повторят. По този начин един политически елит ще има за свой коректив един компетентен суверен, за което обаче трябва време за постепенна гражданска еволюция.
Затова на клатушкащата се лодка, ненаправена от самите нас (както Алексис дъо Токвил определи демокрацията), е по-добре освен капитана да няма люде като Елин-Пелиновия Андрешко. Не за друго, а защото последният може да кара каруца, не лодка. А на този етап балканците сме нации от каруцари, аспириращи да управляваме кораб.
снимка - http://images.clipartof.com/
Няма коментари:
Публикуване на коментар