Пролог

Из "Беседа за третия ден от смъртта Му"

Когато Естернази усети с нозете си допира на скалисто-песъчливия склон, той разбра, че наближава брега на морето. И само след малко, съществото му бе погълнато от разкрилата се пред погледа му всеобхватна панорама – море и небе, пиршество на синевата.
Скалите преминаваха в морето остро, без прелюдие. „Също, както в живота – камък и после дълбока вода”, опита се да си обзори гледката Естернази.
Мъжът вече стоеше, кръстосал крака на твърдината, с поглед, реещ се из синята панорама. Естернази можеше да се закълне, че чакащият го виждаше и отвъд амалгамата от въздух и вода. Сякаш лицето му бе изваяно от същите субстанции, сътворили вятъра, морето и земната твърд под тях. С изкоси черти като скалите, дълбок поглед като морето и коси, реещи се като вятъра, другият стоеше там, сякаш винаги е бил част от природния ландшафт и бе негово естествено продължение.
Приклякайки тихо до него, Естернази с удоволствие прие мълчаливото му присъствие и отново приюти взора си в синевата.
Вдишваше дълбоко, пълнеше дробовете си с парцалите въздух на игривия бриз, имайки чувството, че заедно с него попива и от цялата атмосфера на космополитната природа. Макар да не бе сигурен, дали той „отпива” от нея или тя го поглъщаше в дебрите си. Но Естернази нямаше нищо против да докосва с поглед и на свой ред да бъде докосван от природата, понеже по този начин имаше чувството, че низкото му човешко същество се увековечава успоредно с нея.
„Тленното става нетленно. Плътта губи себе си, приемайки през порите си етер-а на вечното съществуване. Смъртното губи основания пред взора на инобитийното”, мислеше си Естернази, усещайки топлия дъх на вятъра по врата си.
Опиянен от досега си с отвъдното, чийто двери бяха младостта на бриза, мъдростта на морето и вечността на небосвода, той превъзмогна и надрасна себе си, осъзнавайки, че човек е значим само тогава, когато се абстрахира от чисто човешкото.
Вече затворил очи, опиянили се от дълбоката синевата отвред, от това прелюдие на метафизическите реалии, Естерхази наруши мълчанието:
- Кой е най-важният въпрос на човешкото съществуване?

МТ: Текстът не е окончателен. Предстоят му стилистични промени.