Откъс от "Беседата".

Пролог

Когато Естернази усети с нозете си допира на скалисто-песъчливия склон, той разбра, че наближава брега на морето. И само след малко, съществото му бе погълнато от разкрилата се пред погледа му всеобхватна панорама – море и небе, пиршество на синевата.
Скалите преминаваха в морето остро, без прелюдия.
„Също, както в живота – камък и вода”, опита се да обозрe гледката си Естернази.
Денят уморено приемаше последните пурпурни лъчи на слънцето, които като верни негови пажове, с прашасали от службата мокасини, се готвеха да се потопят заедно със заника на господаря си в морската шир на хоризонта.
Нощта, напротив, отваряше сънено очи, примигващи под дългите й черни мигли срещу последните колесници от слънчеви снопове.
Другият мъж вече бе там, кръстосал крака на твърдината, с поглед, реещ се из синята панорама. Естернази можеше да се закълне, че онзи виждаше и отвъд амалгамата от въздух и вода.
Лицето му сякаш бе изваяно от същите субстанции, сътворили вятъра, морето и земната твърд под тях. С резки като на скалите черти, дълбок колкото морското дъно поглед и коси, снопчетата от които се рееха като бризове, мъжът бе застинал там, все едно винаги е бил част от природния ландшафт или пък е негово естествено продължение.
Приклякайки тихо до него, Естернази с удоволствие прие мълчаливото му присъствие и отново приюти взора си из синевата.
Вдишваше дълбоко, пълнеше дробовете си с парцалите въздух на игривия вятър, имайки чувството, че заедно с него попива и от цялата атмосфера на космополитната природа. Макар да не бе сигурен, дали той черпи възвишеност от нея или тя го поглъщаше в дебрите си. Но Естернази нямаше нищо против да докосва с поглед природата и на свой ред тя да му отвръща със същото, понеже по този начин той имаше чувството, че низкото му човешко същество се увековечава посредством нея.
„Тленното става нетленно. Плътта губи себе си, приемайки през порите си етер-а на вечното съществуване. Основанията на смъртното чезнат пред взора на метафизическото”, мислеше си Естернази, усещайки топлия дъх на вятъра по врата си.
Умиротворен от съприкосновението си с отвъдното, той осъзна, че човек е значим само тогава, когато се абстрахира от чисто човешкото.
Вече затворил очи, опиянили се от дълбоката синевата отвред - прелюдия към инобитийните реалии, Естернази наруши мълчанието:
- Кой е най-важният въпрос на човешкото съществуване?


Глава I


Питането на Естернази не смути по никакъв начин ефекта от обземащата ги атмосфера, белязана от умърлушеното отстъпничество на деня и предпазливото промъкване на глашатая на нощта – здрача.
Гласът на другия сякаш бе поредната еманация на природния ландшафт:
- Най-същественият въпрос на човешкото съществуване е може би този дали Исус от Назарет е възкръснал на третия ден от смъртта си – тембърът му като че ли бе изваян от молекулите на водата.
Естернази въздъхна някак обречено. Личността и смисълът на Христос винаги са будили интереса му, но това бе тема, която повдигаше повече въпроси, отколкото разполагаше с отговори. Затова и след кратка пауза възрази:
- Ако правилно те разбирам, въпросът дали Христос е възкръснал на третия ден от разпятието му е всъщност отговорът на дилемата дали съществува Бог . Но тази дилема, струва ми се, е такава за все по-малко хора. А скоро, мисля си, тя ще занимава умовете на малцина, с оглед на това, че кръгът от хората, интересуващи се от възможността Бог да е изобщо реалност, се свива.
„Нещо като жива верига от облечени в бяло хора, които отстъпват пред напора на размахващата островърхи шипове тълпа, намазала ги отпред със смъртоносна слюнка от собствения си порок”.
- Една дилема става ли по-маловажна, ако занимава умовете на по-малко хора? – някак тихо и спокойно попита събеседникът му. – Губи ли собствените си основания даден въпрос, когато той бива задаван по-рядко?
- В такъв случай този въпрос става неактуален, независимо дали по същество си остава неразрешима загадка или напротив – в същия дух отвърна и Естернази, а в съзнанието си видя как освирепялата тълпа, като избягал от резерват добитък, вече газеше по коремите отстъпващите хора, чиито бели дрехи поемаха от калта по нозете на тези, които освен това ги и кълвяха, сякаш за гарвани, но не с клюнове, а с намазаните си с порок островърхи копия.
- По думите ти излиза, че Бог е неактуален.
Естернази не разбра дали последното е въпрос или констатация от страна на събеседника му. Но така или иначе, вътрешното му „Аз” се противеше на идеята, че непознатият можеше да го сметне за тесногръд материалист. Той не бе и атеист, макар че имаше критичен и пъргав ум, който често кихаше шумно в най-съкровените моменти от неделните служби в храма.
И сам Естернази се учуди на себе си, когато се чу да доверява на другия:
- Не искам да живея сред хора, за които Бог не е актуален. Аз не съм примерен вярващ, уви, боя се, че всяко едно религиозно лице, престрашило се да надзърне в битието ми дори за секунда, стреснато ще подскочи с раздразнени рецептори, или поне онези от тях, с които вдишва греха и го издишва като херувим, и истерично ще започне да търка очите си, страхувайки се порокът, на който е станал свидетел, да не е полепнал по тях. Уверявам те, самообладанието му ще абдикира и ще се скрие в някоя животинска хралупа, на чийто вход ще закачи предупредителна табела за гостите си, гласяща „С хората дотук”.
Но чисто човешките ми слабости, които биха причинили подобен дискомфорт на богоугодните люде, не ми пречат да търся трансцендентното присъствие над мен.
- Следователно и твоят ум се занимава с това дали Исус от Назарет се е завърнал сред живите на третия ден след разпятието му – поддаде другият.
Естернази призна правотата на тези думи:
- Дори и така да е, в такъв случай какъв е отговорът на най-важния въпрос на човешкото съществуване, а именно дали Христос е възкръснал? – форсира започналия разговор той.
- Може ли едно нещо, в случая дилемата дали Исус от Назарет се е върнал сред живите, бидейки веднъж вече умрял, да бъде най-важното нещо, ако са му снети всички въпросителни и за всяка една част от него хората имат своя отговор? – отвърна с въпрос онзи.
Естернази си даде сметка, че гласът на събеседника му е почти винаги еднакъв, независимо дали задаваше въпрос или просто отговаряше на такъв.
„Като релсова линия, права и скучна”.
- Ако имаш предвид това, че незнайното и недостъпното за човешкия умствен взор е като мотор за неговото развитие, то аз бих се съгласил с теб – отвърна обаче на глас той.
А сетне продължи:
- Но ако някой победи Бог на земята, то това няма да е дяволът, а съмнението, което сам Той толерира сред хората със своята недостъпност и загадъчност. В природата на човешкото същество е то да иска отговори и когато то не ги получава, започва да си търси други богове. А човекът е пестелив клиент и пресметливо гледа с какво пълни пазарната си кошница. Затова и аз настоявам да чуя какъв е отговорът на това дали Христос е възкръснал на третия ден след разпятието му? – твърдо, но уважително повтори въпроса си Естернази, който знаеше добре за себе си, че макар и живеейки в цинично време, от чийто меркантилизъм не бе попил, то той предпочиташе пред всеки друг отговор тъкмо рационалния такъв.
Естернази винаги се бе отнасял с уважение към идеята за отвъдното метафизическото присъствие, монолитно и самодостатъчно. Според него подобна идея за Висш разум бе по-стойността от човешкия й притежател, където тя намираше подслон в дъждовните нощи, просветващи само от книжалите на светкавиците.
„Съответно и в моята кошница има застояли стоки, които за другите хора са с изтекъл срок на годност”.
Но той предпочиташе, когато поиска небцето му да се отърка в лъжица с мед, никой да не му поднася катран под угодническите уверения, че само цветът му е различен от този на меда.
Затова Естернази погледна въпросително събеседника си, очаквайки неговия отговор.



Глава II


Гласът на другия прозвуча по-безпристрастно и от този на съдия, свикнал да произнася рутинни присъди:
- Ако Исус от Назарет е отворил веднъж вече склопени очи, то значи тленното е победило нетленното. Ако духът Исусов не се е завърнал в човешкото си тяло, за да го възвърне към живота след смъртта му, то физическото е материя, която е отвъд юрисдикцията на духовното.
„Ясно и просто. Петдесет на петдесет. Ези или тура, бяло или черно. И в същото време разликата между едното и другото е като тази между земята и небето. Земя или небе, но не и едновременно двете”, мисловно се мръщеше Естернази и усети как горчивината обагря вътрешното му същество.
„В подобен случай разликата между едното и другото не е трета страна, както по принцип между лявото и дясното стои центърът. Разликата тук са загубилите човешки съдби, заложили всичко на тура, след което се е паднало ези”.
- Да разбирам ли – леко суховато започна на глас Естернази - че в първия случай, т.е когато Христос възкръсва, има Бог, понеже благодарение само на отзивчивостта на подобна сила е възможно животът на Исус да победи неговата смърт. Следователно хората притежават свой духовен императив и затова те не трябва да са безразлични към естеството на земните си дела.
Докато при втория случай, в който Христос не се е завърнал, макар и временно, от света на нетленното към този на тленното, нещата стават по-сложни.
- Кажи какво имаш предвид, когато казваш, че при този втори вариант, нещата се усложняват? – запита го безизразно другият.
- Ако Христос не е възкръснал, то имаме няколко варианта като причини, поради които не го е направил. Първо – разсъждаваше на глас Естернази - може окончателната смърт на физическия Христос да не опровергава наличието на Бог, тъй като последният може да е първопричинител на света, но да не се ангажира впоследствие с вторична намеса в творението си и прякото си застъпничество за който и да е човешки индивид.
Второ, Бог може да съществува, но да не е оторизирал Христос за свой специален син, носител на извънредни характеристики и ангажименти, и затова да не го е възкресил.
Трето, Христос е универсален морализатор, който проповядва съществуването на Бог, който обаче всъщност е достоверен само в съзнанието му. Т.е подобна метафизическа сила не съществува в действителност.
Нотка на веселие у излъчването на другия като че ли посрещна последните думи на Естернази, поради което последният се изненада, понеже тъкмо бе привикнал към емоционалната пестеливост на събеседника си.
- Нека разгледаме всеки един от твоите варианти – монотонно заговори другият. - Ако Исус от Назарет е възкръснал след причинените рани от приковалите го гвоздеи и промушилото го копие, и вече задушил се на кръста от невъзможността да си поема въздух, то значи определено инобитиен Създател съществува. А щом Той е факт, то човешкото битие трябва да бъде богосъобразно, тъй като всяка една твар трябва да се съобразява с могъществото на висшестоящия си съквартирант.
Слуховъзприятието на Естернази като че ли бе погъделичкано от недотам добре прикрит цинизъм, който се поддаваше изпод откровеността, с която онзи изрече тези си думи.
Самият Естернази флиртуваше с цинизма. Смяташе, че той може да бъде горчивия коректив на брошките с кичозен блясък, които хората обичаха да закачат по битиетата си. Затова и донякъде престорено възрази:
- Момент. Това, което току що каза, че всяко нещо трябва да се съобразява с могъществото на висшестоящото присъствие, не е ли порочно схващане, тъй като по този начин излиза, че ние трябва да търсим разбирателството с Бог по една прагматична причина. А именно, че Той може да ни унищожи във всеки един момент и съответно на нас не ни остава нищо друго, освен чрез изявата на една парадната вяра в Неговите основания да бъде това, което е, да го умилостивяваме? Т.е правото на силния е право не поради неговите заслуги, а поради това, че е силен?
- Самата вяра е изпращане на ирационално натоварени енергийни импулси с висок интензитет на сигурност и благоразположение спрямо осъществяването на обекта на вярата, който най-често е проектирано от тези импулси утопично положение, различно от това, в което живее на субекта на вярата, т.е този, който е в процес на вярване.
А ако това, което казваш, е така, а именно, че мотивацията да се съобразяваш с Висшия разум е прагматично обусловена, понеже диханието на човека е зависимо от волята на Твореца, то подобно подчинение се базира на страха. По този начин се култивира вяра, подтикната от инстинкта за самосъхранение в хората. Което ще рече, че въпросните енергийни импулси, за които казахме, че представляват вярата, не са доброволен и самоинициативен акт на отделната личност. А смяташ ли, че Творецът би бил носител на характеристиките на божествеността, ако изнудва хората да вярват в него и прилага санкции спрямо тях, ако те не го правят?
Ясното съзнание за съществуването на божественото присъствие – продължи другият - трябва да кореспондира с човешкото поведение, но само в насока, която да е лишена от принудеността. Човек трябва да търси Висшия разум в съ-причастието си към добрите дела, а не в страха си от наказание заради лошите си такива.
В същото време обаче е правилно и положението, в което природата на елементарното трябва да се съобразява с естеството на възвишеното, което всъщност имах предвид, когато казах, че при съществуването на подобна извънредна сила като метафизическата човешкото битие трябва да бъде съобразено с нея. Но защо това е така, мисля, че тепърва ще става дума.
Естерхази кимна с глава в знак на съгласие с чутите думи. Сетне каза:
- Нека наистина сега говорим за това, за което вече започнахме, а именно за Христос. Какво е положението, ако Исус не се е успял да победи смъртта, връщайки се към живот?
-Ако пък Исус от Назарет не е възкръснал, то, както отбеляза ти, има няколко възможности – започна да извайва своя отговор събеседникът му, все едно плетеше дреха от мека тъкан.
Първата от тях е, че Творецът е само първопричинител на света, който се отказва от по-нататъшно вмешателство в него и затова не е предотвратил тежката съдба на Назарянина. По тази логика първоначалният импулс на всичко съществуващо е с божествен произход, а сетне то се развива според собствените си възможности. Т.е един път създаден, светът е оставен сам на себе си.
Подобна идея не бе чужда на светоусещането на Естернази, който продължи да слуша другия:
- Но ние знаем, че Творецът, освен света, е създал и конкретно хората. Като всеки творец, Той е чудесно запознат с творението си. Знае какво представлява човекът, неговата същност и поведение. Запознат е и със същността и функционирането на заобикалящата хората среда като част от света. Следователно съвместявайки двете отделни категории, „хора” и „среда” , Той е получил уравнение, в което за Него няма неизвестни величини.
Ето ти един аналогичен пример. Хората са измислили числата. Да вземем две от тях. Например числото 4 и числото 3. Знаем естество им и различните им свойства при математическите операции с тях. Когато ги съберем например, ние получаваме числото 7. Ако пък извадим 3 от 4, единица ще ни гледа отсреща като новородено от взаимодействието на своите родители.
По същия начин, като наш създател, Творецът е запознат с човешката природа, познава и заобикалящата ни среда, следователно знае и какъв резултат ще се получи, когато „събере” тези две величини „хора” и „среда” . Следователно, след създаването на две същности и тяхното приобщаване, Бог няма пряката необходимост от повторно вмешателство, тъй като за него получилото се уравнение е с предизвестен резултат. И няма необходимост от изрично вмешателство, за да получи отговор на въпроса какво ще се излезе, когато одушевеното и неодушевеното си взаимодействат.
Естернази се опита мисловно да обходи казаното:
- Излиза, че ние участваме в една формула, чийто отговор е ясен предварително за Бог. И не е необходимо Математикът да променя дадени числови изражения или математически операции, за да постигне определен резултат.
Дошлото отстрани кимване окуражи Естернази, който продължи да разсъждава на глас:
- Но Бог, предвиждайки естеството на субекта - хората, както и естеството на материалния им периметър – околната среда, е предвидил под някаква форма и разпятието на Христос . Съответно е знаел и за предстоящото мъченичество на християните, пък и не само тяхното, знаел е за мъченичеството на хората въобще тъй като си е давал ясно съзнанието или, прощавай, сметката, (нали говорим за математически операции) за факторите от човешкото съзнание, които ще доведат до появата на тази социална деривация. И все пак не се е намесил, за да предотврати мъченичеството, така както и не е възпрепятствал римляните, когато те са приковавали Христос на кръста. Явно строгите логически операции не се нуждаят от интервенция отвън, иначе биха дали дефект – с известно раздразнение в гласа си завърши Естернази, който усети, че пулсът му се е ускорил при изричането на последните си думи . Стори му се дори, че в тон на моментното му настроение и морето долу се разбунтува, започвайки да замерва скалите все по ожесточено с вълните си.
Той разбра, че другият е усетил емоционалното му напрежение и мълчейки, му дава време да се слее с мира и хармонията на протягащата ръцете си към тях нощ.
- Но нали в дебелата книга с черни корици (*Библията, като като gloss отдолу) пише, че Бог е любов... – донякъде омаломощено прошепна след малко Естернази.
- Бог е преди всичко любов когато възкресява Исус от мъртвите. Във втория случай, когато Бог предпочита да не се намесва вторично, Той е преди всичко безпристрастен Разум. А тук може би е уместно да те подканя да размислиш, ако си такъв могъщ управленец, какъвто се предполага, че е Създателят, и когато цяла вселена и милиарди съдби стоят на плещите ти, с какво би било по-уместно да ръководиш целия този конгломерат от съзнание и материя – със сърцето или с разума си.
Мисля, че когато се борави с подобни количества, камшикът на разума е по-полезен водач от воплите на сърцето за милостиня.
А що се касае до това, че Творецът е могъл да предвиди мъките и тегобите на хората, с оглед на това, че е техен създател, както и първоизточник на околната им среда, в която те конструират живота си, то това също е вярно. Но защо в такъв случай Той не е възпрепятствал човешката неволя въобще, мисля си, ще стане дума тепърва, когато неизбежно ще говорим за наличието на злото в света изобщо.
Но нека сега обърнем внимание, за да не ни се разпокъсва мисълта ни, и на втория вариант на положението, което ти изтъкна като възможна причина за не завръщането на Исус от Назарет към живота след смъртта, а именно, че Творецът не е го е възкресил, понеже Назарянинът не е бил припознат от Него като свой специален син – при споменаването на последното, искрици веселие като че ли запълзяха с огъня си към цитаделата на сериозността, от върха на която, изглежда, иначе произнасяше речите си говорещия.
Присъствието му бе дискретно и неангажиращо. За сметка на това, интонацията, заедно с нещата, които излизаха през устата му чрез нея, вдъхваха респект у Естернази.
- Много съображения против подобно схващане могат да бъдат изтъкнати – продължи онзи. - Болшинството от всички са с предимно логичен характер.
Но кажи ми, приятелю – с това му обръщение към Естернази последният усети за първи път подобна нотка на изявена симпатия от страна на своя събеседник – ако Исус, най-възвишеният от всички смъртни, раждали се на тази земя, не е заслужил да възкръсне, то тогава кой ще да е? Ако този, който дарява живота си, посветен на нравствения пример, в името на изкуплението на другите, не е достоен за чудо като възкресението, като жест от страна на Висшия разум за добродетелния начин на съществуване на Назарянина, то тогава има ли някой, който да спечели подобно благоразположение от страна на Твореца? Ако Исус, умрял на кръста с името Божие на уста и с ангажимента си към останалите хора, не е достоен за син Божий, кой тогава ще е?
Това бяха констатации под формата на въпрос, усети Естернази.
- Трудно е действително да си представиш, че съществува по достоен човек от Христос, който да заслужава възкресение повече от него – съгласи се той. – Тъй като добряци по света има много, но колко от тях биха отдали и дали живота си в името на добротата?
„Всички сме добри, когато така заповядва тоягата. Когато обаче последната се завърти, за да ни приучи на зло, колко от нас остават добри, под страха да я посрещнат с плътта си?”
- Така е. Едно е човек да бъде добър, друго е, когато е способен да вдигне ръка, защитавайки добротата изобщо – съгласи се и събеседникът му. - Още повече, когато знае, че с това си застъпничество го очаква тежка и тягостна смърт, какъвто е бил случаят с Исус от Назарет.
Естернази не бе празен идеалист, чиито дробове вдишваха мечти вместо въздух. И знаеше как човек, осмелил се да вдишва мечти, плюе кръв след това.
И макар идеалите да не бяха куха химера за него, той гледаше на тях като на нещо дълбоко нехарактерно за хората. Затова и в съзнанието му абстракции като „доброта” и „злина” бяха като птича къщичка, построена върху кухо дърво. Но в същото време се възхищаваше на историческия Исус като фигура, разбила чревоугодническия шаблон на природосъобразното човешко оцеляване, концентрирало се само в задоволяване на примитивните си нужди.
„ Рунтавите хора, на чиито рамене грехът и пороците им ги приковават завинаги към жадната за моралното им блудството земна пръст, на свой ред разпнаха Христос. Но дори и окървавен на кръста, той им е показал, че е отвъд тяхната юрисдикция на тщеславието”.


МТ: Текстът все още не е окончателен.