Понеже една отнологично заложена воля в обществото не може да бъде заличена напълно от друга такава,( отнася се за изконните характеристики на човешкия профил като основа градивна единица на социума, било воля за власт или чувство за егалитаризъм, за индивидуализъм или колективизъм), то ние рано или късно сме обречени на компромис. Би било мъдро от страна на човечеството да стигне до този компромис възможно най-скоропостижно, отколкото да се стигне до разбирателство след като социума вече е обезкървавен.( последното има смисъл дотолкова, доколкото се приема че антитезите в обществото са на паритетна позиция в силово отношение, ако това равенство не е налице, то има смисъл една от крайностите да воюва за отстояване на своите по-благоприятни условия при сключване на окончателното споразумение).От друга страна едно такова споразумение никога не може да бъде постоянно, то е окончателно само за определен период от време, в което са отразени условията за постигнатия компромис. Така един такъв компромис ще бъде ирелевантен за следващия век, в които новите тенденции (осъвременени стари) ще се впият в битка за постигане на ново разбирателство. Основното тук е обаче, че една човешка воля/стрмеж/светоусещане не може да бъде напълно изкоренено от сумарното човешко съзнание от друга антиномична човешка воля. Едно такова диалектическо и динамично схващане за развитието на историята, включваща изключително противоборството, в никакъв случай не обещава щастието за самоцел (едно такова щастие би било възможно по-скоро като случаен продукт на ситнезата от противоборството и то при условие, че въпросната синтеза/компромис е максимално доближена до условията на едната крайност от противостоящите страни), но за сметка на това посредством него се стигна до хладния ум, до познанието, което малко ни обвързва с чисто човешките емоции. Това може би изглеждало твърде песимистично и мрачно като прогноза, но тук бихме направили грешна постъпка ако сложим на човечеството розовите очила, замазвайки реалността с политически евфемизми.
Разбира се, не считам че това обезателно трябва да бъде пътят на човечеството, разбран от един деструктивно настроен ум като противоборство, но ако биде случайно нещата се развият именно по този начин ( за мен тази случайност далеч не е толкова имагинерна, с оглед на това, че различните духом люде са в перманентна война помежду си), то няма място за притеснение и аз апокалиптично настроение. Просто верни на природата си, хората не трябва да се притесняват от нейния зов, понеже чувството ни за самосъхранение не би подвело, не и трайно, камо ли да ни унищожава целенасочено и дългосрочно. Нека обаче зависимостта на действията на човека от собствената си природа да не бъде абсолютизирана, с оглед на това, че ние бихме били обикновени животни ако се позовавахме само на природно-натуралистичната ни жилка. Все пак противоборството между хората ще бъде не толкова чисто физическо, колкото интелектуално. Затова е и необходимо като основен приоритет на човешкия индивид е да развива именно тази част от същността си, която би го извисило в умствено и ментално отношение. Тук няма противоречие между задоволяването на природния нагон, който трябва да се счита за важен с оглед на осъществяването на пълноценното оцеляване на индивида, за което именно той е отговорен и стремежът към познание, което довежда до душевната градация на човека. В противоборството ще се сблъскат идеи, светогледи, концепции, чиято сила ще зависи именно от общия фонд на физическа и интелектуална жизненост. Както бе упоменато вече, конкуриращи ще се окажат светогледи на различни духом развити умове, затова и неминуемо качеството на тези светогледи ще бъде различно. Логиката би посочила, че при едно такова развитие на нещата по-добрият светоглед би победил, но това далеч не е така, като имаме предвид факта, че болшинството индивиди се намират на незадоволително интелектуално равнище и по силата на мнозинството си ще накланят везните към техните концепции и желания. Ето че се появява конфликт - теургичният мотив(масовостта) се противопоставя по силата на количествеността си на по-метафизическия такъв (интелектуалността). Какъв ще бъде компромисът между тях?
Ако теоретично предположим, че това противоборство ще завърши с постигането на междинно положение от двата различни фактора, то това няма как да бъде победа за метафизическия субект, с оглед на това, че постигайки споразумение той слиза със стъпало назад в своето съществувание, именно за да може под някаква форма то да продължи ( компромисът тук е осигуряване на такива условия, че да могат преговарящите субекти да продължат съществуването си съвместно). Докато теургичният субект, макар и да не го осъзнава своевременно, винаги може само да спечели, както и в конкуренцията със метафизическия субект, както и след като е постигнал договореност с него, след като това е за него постигнатно разбирателство, което поставя пред него по-високи императиви ( което пък от своя страна ще способства за неговото своевременно развитие, което да подпомогне естествената духовна еволюция на субекта). Защо обаче този положителен ефект на единия субект да бъде постигнат на гърба на другия субект? И което е по-важно би ли се съгласил този втори субект на такъв интелектуален регрес (постигайки компромис със по-нисшестоящите) и ако да, при какви условия? С напълно основание можем да считаме, че чувството за интелектуално самосъхранение на висшестоящия индивид би заставило, от една страна, отбягването на каквито и да е договорености или компромиси, а от друга, именно постигането на разбирателство с оглед на съхранението в някаква степен на интелектуализма си (в противен случай е заплашен от физическо несъществуване). Именно този втори избор считам че е довел до появата на демокрацията, която трябва да тълкуваме като компромис с интелектуализма на интелектуалците в именто на физическото им съхранение. Това развитие на нещата обаче определя една пасивност на интелектуалния дух в обществения живот, пасивност, следствие от неразбирането й от страна на количествеността на теургизма. Оттук един такъв дух може да разчита на съпричастие само от подобните нему такива, също приели да модифицират своите разбирания и условия на съществуване, договаряйки се с по-нисшестоящите ( т.е. Ницшеанският „червенобузест звяр” сключва договор с Ницшеанският свръхчовек). Последните от своя страна изпитват интелектуален дискомфорт от постигнатия компромис само докато се адаптират към него, тъй като на човек му е заложен природно-духвния стремеж към саморазвитие, което се способства от новопостигнатите условия, следствие на компромиса на метафизическия дух. Последният обаче се изражда от компромиса, постепенно модифицира, за да регресира до някогашният си по-ранен етап на развитие, т.е за да стане отново като другите - натурален субект. Това е така, имай предвид, че при контакт на висшето с нисшето, печели това, което количествено е по-голямо, а както споменахме на този етап от човешката еволюция, преимущество имат първичните умове.(Очертава се едно противоречие: смисълът на човека е в неговото еволюционно развитие, а в следващия момент постигнатият компромис излага на директна опасност по-извисените хора на регрес!). Така направеният отначало компромис на аристократа на духа постепенно го отвежда до духовен отстъпление, чиято цел бе запазването на физическото си съществуване. Един истински Дух явно би предпочел да избяга от този компромис със Тялото, футуристично антиципирал бавната си духовна смърт. Прав е Хегел, че един Аристократ при това положение би рискувал живота си в името на своето собствено светоусещане. Едно такова системно отстъпление (правене на компромиси с Тялото) ще доведе не само до интелектуалното унищожение на Аристократа, но то ще се отрази и на Масата, която, асимилирала в продължение на време толкова Аристократи, финално няма да има с кой да постига компромиси ( диалектиката спира, няма антитези, съществува вече само една единствена истина, общата), което означава, че Масата вече няма да има по-изящни цели и императиви пред себе си, обричайки я по този начин на духовна статика и морално-нравсвена рецесия. Тук демокрацията вече се превръща в охлокарация. Затова Аристократът не трябва да прави този изначален компромис с Масата, не само заради собствения си комфорт, но и за нейно добро.
Това означава ли че задължителният компромис не е чак толкова задължителен?
Във век, в който физическото изтребление не е отговор, ние не можем да предложим категоричен такъв. Предполагам обаче че непостигането на пълен компромис ще доведе до изработването на частични и условни договорености, които ще бъдат с временен характер, които ще бъдат веднага еднолично прекъсвани от страната, която се е почувствала отново готова за битка. Вечна битка, защото както споменах, отнологията в човешките инстинкти и схващания не могат да бъдат заличени от друг човек. Тази битка или ще доведе до рай на земята или ще я унищожи.
Някой може да възрази, че от природата на висшия дух именентни са положителните черти като добронамереност и толерантност. По моему, един висш дух не може да си позволи подобна пристрастност ( тя е характерна за Теургизма), окъпана в позитивизма в човешките взаимоотношения, тъй като той е преди всичко неутралност. Има ли логика да смятаме, че преживял през своята еволюция доброто и злото, Висшия дух ще развие само едното за сметка на другото? Което означава, че той не е лош, нито добър. Още повече, че опитът му подсказва, че една фалшива толерантност към нисшестоящ може да построи за него мост някъде, където ожулените крачка биха дали повече мъдрост за притежателя им. Паскал счита, че царството на премъдрите било милосърдието, но тук ще възразим, че този палат на това царство е сламена колиба, ако милосърдието е нейния базис. Считам, че толерантността или каквато и да е друга форма на добронамереност е логичка и полезна само между люде от едно интелектуално и духовно ниво. Ако квазидухът направи добро на архидухът, това е жест, ако стане обратното, това е глупост.
Правенето на компромис е амбивалентен процес (ако не беше, нямаше да има логика да правим компромиси, просто един от двамата субетки щеше да диктува условията на живот според собствените си схващания). Този амбивалентен процес представлява взаимното укрепване на нашите и противниковите слабости, което ни действа регресивно с оглед на дългосрочната ни цел да се развиваме интелектуално ( и физически). Правейки компромис с някого, ти укрепваш неговите слаби страни, правейки той компромис с теб, укрепва твоите слабости. От една такава вредна практика ще се породи един изкуствен индивид, закърнял от навика си към компромиси. А от това човечеството губи, губим и ние, обикновените индивиди. В същото време, отказвайки компромиса с някого, ти по този начин го караш да укрепне, за да оцелее, той трябва да се развие, да стане по-силен и внушителен дух, за да може да ти противостои. Подай му ръка, това е добра тактика да го обезличиш и да си осигуриш момента победа. И пази се от подаваните ръце, защото те могат да те завлекат в бездната на нефелността.
Противоборството между нисшите и висшите духове се провокира от природата на първите, тъй като в природата на вторите е споменатата вече неутралност, както и съзнанието, че те не виждат смисъл да воюват срещу своето собствено състояние от предишни животи. В същото време в природата на нисшия дух е характерно едно тесногръдие, което предполага повече конфликтност вместо разбирателство. Низката природа на нисшия дух му диктува противоборство срещу вместо учение от висшия дух. Трябва да се упомене, че ако в глобалния сблъсък между духовете от различно качество (еволюционно стъпало) предимство заради мнозинството имат първичните духове, то в битка дух срещу дух архидухът побеждава неминуемо. Това противоборство на дух срещу дух е лесно спечелимо от архидухът, но за сметка на това нежелано, докато за квазидухът е желано, но невъзможно за постигане на победа. Шансът на последния е да се събере със свои духовни събратя и да подаде ръка на архидуха...
Позицията квазидух-архидух може да се разглежда като позицията реалност-идеал. Архидухът е реалност, но той е също така и идеал за квазидуха, който от своя страна е във всички случаи реалност, но не и идеал. В тази позиция между двете крайности на една и съща форма (духът) като посредник може да се оприличи духът, обикновения дух, междинната форма на двете негови крайности. Тук е милозливата златна среда на Аристотел, лъхаща нему добродетел. Но както казахме, ако иска духът да стене архидух, то той трябва да остави всяка една привързаност (пък била тя и към доброто) на предишните си еволюционни стъпала. Средината тук добива пълния си смисъл, а именно на започналост, но незавършеност, на междинина, на компромис, на юношество, но не и зрялост. Средината е просто на еднакъв отрязък от нищото и всичкото. Това е другото име на компромиса.
Разбира се, не считам че това обезателно трябва да бъде пътят на човечеството, разбран от един деструктивно настроен ум като противоборство, но ако биде случайно нещата се развият именно по този начин ( за мен тази случайност далеч не е толкова имагинерна, с оглед на това, че различните духом люде са в перманентна война помежду си), то няма място за притеснение и аз апокалиптично настроение. Просто верни на природата си, хората не трябва да се притесняват от нейния зов, понеже чувството ни за самосъхранение не би подвело, не и трайно, камо ли да ни унищожава целенасочено и дългосрочно. Нека обаче зависимостта на действията на човека от собствената си природа да не бъде абсолютизирана, с оглед на това, че ние бихме били обикновени животни ако се позовавахме само на природно-натуралистичната ни жилка. Все пак противоборството между хората ще бъде не толкова чисто физическо, колкото интелектуално. Затова е и необходимо като основен приоритет на човешкия индивид е да развива именно тази част от същността си, която би го извисило в умствено и ментално отношение. Тук няма противоречие между задоволяването на природния нагон, който трябва да се счита за важен с оглед на осъществяването на пълноценното оцеляване на индивида, за което именно той е отговорен и стремежът към познание, което довежда до душевната градация на човека. В противоборството ще се сблъскат идеи, светогледи, концепции, чиято сила ще зависи именно от общия фонд на физическа и интелектуална жизненост. Както бе упоменато вече, конкуриращи ще се окажат светогледи на различни духом развити умове, затова и неминуемо качеството на тези светогледи ще бъде различно. Логиката би посочила, че при едно такова развитие на нещата по-добрият светоглед би победил, но това далеч не е така, като имаме предвид факта, че болшинството индивиди се намират на незадоволително интелектуално равнище и по силата на мнозинството си ще накланят везните към техните концепции и желания. Ето че се появява конфликт - теургичният мотив(масовостта) се противопоставя по силата на количествеността си на по-метафизическия такъв (интелектуалността). Какъв ще бъде компромисът между тях?
Ако теоретично предположим, че това противоборство ще завърши с постигането на междинно положение от двата различни фактора, то това няма как да бъде победа за метафизическия субект, с оглед на това, че постигайки споразумение той слиза със стъпало назад в своето съществувание, именно за да може под някаква форма то да продължи ( компромисът тук е осигуряване на такива условия, че да могат преговарящите субекти да продължат съществуването си съвместно). Докато теургичният субект, макар и да не го осъзнава своевременно, винаги може само да спечели, както и в конкуренцията със метафизическия субект, както и след като е постигнал договореност с него, след като това е за него постигнатно разбирателство, което поставя пред него по-високи императиви ( което пък от своя страна ще способства за неговото своевременно развитие, което да подпомогне естествената духовна еволюция на субекта). Защо обаче този положителен ефект на единия субект да бъде постигнат на гърба на другия субект? И което е по-важно би ли се съгласил този втори субект на такъв интелектуален регрес (постигайки компромис със по-нисшестоящите) и ако да, при какви условия? С напълно основание можем да считаме, че чувството за интелектуално самосъхранение на висшестоящия индивид би заставило, от една страна, отбягването на каквито и да е договорености или компромиси, а от друга, именно постигането на разбирателство с оглед на съхранението в някаква степен на интелектуализма си (в противен случай е заплашен от физическо несъществуване). Именно този втори избор считам че е довел до появата на демокрацията, която трябва да тълкуваме като компромис с интелектуализма на интелектуалците в именто на физическото им съхранение. Това развитие на нещата обаче определя една пасивност на интелектуалния дух в обществения живот, пасивност, следствие от неразбирането й от страна на количествеността на теургизма. Оттук един такъв дух може да разчита на съпричастие само от подобните нему такива, също приели да модифицират своите разбирания и условия на съществуване, договаряйки се с по-нисшестоящите ( т.е. Ницшеанският „червенобузест звяр” сключва договор с Ницшеанският свръхчовек). Последните от своя страна изпитват интелектуален дискомфорт от постигнатия компромис само докато се адаптират към него, тъй като на човек му е заложен природно-духвния стремеж към саморазвитие, което се способства от новопостигнатите условия, следствие на компромиса на метафизическия дух. Последният обаче се изражда от компромиса, постепенно модифицира, за да регресира до някогашният си по-ранен етап на развитие, т.е за да стане отново като другите - натурален субект. Това е така, имай предвид, че при контакт на висшето с нисшето, печели това, което количествено е по-голямо, а както споменахме на този етап от човешката еволюция, преимущество имат първичните умове.(Очертава се едно противоречие: смисълът на човека е в неговото еволюционно развитие, а в следващия момент постигнатият компромис излага на директна опасност по-извисените хора на регрес!). Така направеният отначало компромис на аристократа на духа постепенно го отвежда до духовен отстъпление, чиято цел бе запазването на физическото си съществуване. Един истински Дух явно би предпочел да избяга от този компромис със Тялото, футуристично антиципирал бавната си духовна смърт. Прав е Хегел, че един Аристократ при това положение би рискувал живота си в името на своето собствено светоусещане. Едно такова системно отстъпление (правене на компромиси с Тялото) ще доведе не само до интелектуалното унищожение на Аристократа, но то ще се отрази и на Масата, която, асимилирала в продължение на време толкова Аристократи, финално няма да има с кой да постига компромиси ( диалектиката спира, няма антитези, съществува вече само една единствена истина, общата), което означава, че Масата вече няма да има по-изящни цели и императиви пред себе си, обричайки я по този начин на духовна статика и морално-нравсвена рецесия. Тук демокрацията вече се превръща в охлокарация. Затова Аристократът не трябва да прави този изначален компромис с Масата, не само заради собствения си комфорт, но и за нейно добро.
Това означава ли че задължителният компромис не е чак толкова задължителен?
Във век, в който физическото изтребление не е отговор, ние не можем да предложим категоричен такъв. Предполагам обаче че непостигането на пълен компромис ще доведе до изработването на частични и условни договорености, които ще бъдат с временен характер, които ще бъдат веднага еднолично прекъсвани от страната, която се е почувствала отново готова за битка. Вечна битка, защото както споменах, отнологията в човешките инстинкти и схващания не могат да бъдат заличени от друг човек. Тази битка или ще доведе до рай на земята или ще я унищожи.
Някой може да възрази, че от природата на висшия дух именентни са положителните черти като добронамереност и толерантност. По моему, един висш дух не може да си позволи подобна пристрастност ( тя е характерна за Теургизма), окъпана в позитивизма в човешките взаимоотношения, тъй като той е преди всичко неутралност. Има ли логика да смятаме, че преживял през своята еволюция доброто и злото, Висшия дух ще развие само едното за сметка на другото? Което означава, че той не е лош, нито добър. Още повече, че опитът му подсказва, че една фалшива толерантност към нисшестоящ може да построи за него мост някъде, където ожулените крачка биха дали повече мъдрост за притежателя им. Паскал счита, че царството на премъдрите било милосърдието, но тук ще възразим, че този палат на това царство е сламена колиба, ако милосърдието е нейния базис. Считам, че толерантността или каквато и да е друга форма на добронамереност е логичка и полезна само между люде от едно интелектуално и духовно ниво. Ако квазидухът направи добро на архидухът, това е жест, ако стане обратното, това е глупост.
Правенето на компромис е амбивалентен процес (ако не беше, нямаше да има логика да правим компромиси, просто един от двамата субетки щеше да диктува условията на живот според собствените си схващания). Този амбивалентен процес представлява взаимното укрепване на нашите и противниковите слабости, което ни действа регресивно с оглед на дългосрочната ни цел да се развиваме интелектуално ( и физически). Правейки компромис с някого, ти укрепваш неговите слаби страни, правейки той компромис с теб, укрепва твоите слабости. От една такава вредна практика ще се породи един изкуствен индивид, закърнял от навика си към компромиси. А от това човечеството губи, губим и ние, обикновените индивиди. В същото време, отказвайки компромиса с някого, ти по този начин го караш да укрепне, за да оцелее, той трябва да се развие, да стане по-силен и внушителен дух, за да може да ти противостои. Подай му ръка, това е добра тактика да го обезличиш и да си осигуриш момента победа. И пази се от подаваните ръце, защото те могат да те завлекат в бездната на нефелността.
Противоборството между нисшите и висшите духове се провокира от природата на първите, тъй като в природата на вторите е споменатата вече неутралност, както и съзнанието, че те не виждат смисъл да воюват срещу своето собствено състояние от предишни животи. В същото време в природата на нисшия дух е характерно едно тесногръдие, което предполага повече конфликтност вместо разбирателство. Низката природа на нисшия дух му диктува противоборство срещу вместо учение от висшия дух. Трябва да се упомене, че ако в глобалния сблъсък между духовете от различно качество (еволюционно стъпало) предимство заради мнозинството имат първичните духове, то в битка дух срещу дух архидухът побеждава неминуемо. Това противоборство на дух срещу дух е лесно спечелимо от архидухът, но за сметка на това нежелано, докато за квазидухът е желано, но невъзможно за постигане на победа. Шансът на последния е да се събере със свои духовни събратя и да подаде ръка на архидуха...
Позицията квазидух-архидух може да се разглежда като позицията реалност-идеал. Архидухът е реалност, но той е също така и идеал за квазидуха, който от своя страна е във всички случаи реалност, но не и идеал. В тази позиция между двете крайности на една и съща форма (духът) като посредник може да се оприличи духът, обикновения дух, междинната форма на двете негови крайности. Тук е милозливата златна среда на Аристотел, лъхаща нему добродетел. Но както казахме, ако иска духът да стене архидух, то той трябва да остави всяка една привързаност (пък била тя и към доброто) на предишните си еволюционни стъпала. Средината тук добива пълния си смисъл, а именно на започналост, но незавършеност, на междинина, на компромис, на юношество, но не и зрялост. Средината е просто на еднакъв отрязък от нищото и всичкото. Това е другото име на компромиса.
Редакцион:
Този псевдофилософски текст се появи от комплексни причини. Непосредственият подтик бе скуката, която ме налегна в час по английски. Насоката на мисълта се дължи, предполагам, на "препиването" ми с Ницше и фина "доза" песимизъм. Самият текст, струва ми се, не би издържал сериозна философска критика и би предизвикал само иронични усмивхки от хора с философски дискурс на съзнанието. Самият аз се обезкуражих, когато към края му усетих, че доказвам теза, от чието отричане тръгнах.
Мисля, че всички бихме спечелили, ако часовете по английски бъдат по-интересни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар