Не ритайте бременна Полша

 

Малко страни като Полша имат злощастието да играят ролята на „буферна зона” между превъзхождащи ги в икономически, демографски, пък и в социокултурен аспект държавни колоси в различни периоди от европейската история. Било австро-унгарският интерес, руско-царският религиозен мистицизъм и месианство, съветската политика на парче /в стил Realpolitic/ или нацистката необходимост от „жизнено пространство” – Полша често се е оказвала изправена пред дилеми, които рядко са били решавани от самата нея. Така или иначе, до разпадането на Австо-Унгария /пък и след това, красноречив пример за което е пактът Рибентроп-Молотов/ поляците играят историческата роля на често пощипвана, употребявана и многократно шамаросваната девойка /нито много хубава, нито много ценна, просто озоваваща се между интересите на мъже-мегаломани/. В същото време Полша е интересен пример за амбивалентността на нейните жители спрямо дихотомията Изток-Запад. Бидейки славяни по произход, поляците са католици по вероизповедание. В културно-обществен план те нито могат да са аналог на англосаксонския джентълмен или националистически настроения прусак, нито са конгениални на зачервилия бузите от спирт казак, камо ли да са идентични на малокултурния ориенталско-балкански сърбин. Но е факт, че още през XVI-XVII в. поляците могат да се гордеят с една много напредничава за времето си парламентарна система, в основата на която е стояла същата онази шаврантия, Свободата, която заедно с другите си паразитни модификации - Равенството и Братството, чак след век и половина омая главите на френската буржоа. В същото време обаче /освен, разбира се, инерцията на историческата изостаналост и ретроградност, болезнено характерна особено в Източна Европа/ в Полша се забелязва онзи постсоциалистически политически провинциализъм , по силата на който на изборите през октомври 1991г. в полския Сейм влиза Партията на любителите на бирата /ПЛБ ? /, а две години по-късно правителството на Ханна Сухоцка ще бъде пожертвано поради сънолюбието на нейните представители, които, успивайки се, позволяват опозицията в Сейма да прокара вот на недоверие само с един глас плюс. Всъщност, както ще отбележим впоследствие, политическата байганъовщина не е чуждо явление и в обекта на нашето изследване.  

 Така или иначе, за да изясним рамковата конструкция на настоящия труд, е необходимо да поясним, че политическата система на съвременна Република Полша ще бъде разгледана в контекста на настъпилите след 1989г. политически, социални, икономически и социокултурни промени. Все пак всяка една политическа система е интернализирана спрямо държавата, което неминуемо придава определен специфичен характер и визия на тази система. Целта на автора на настоящите редове /без да си поставя максималиски претенции за изчерпателност/ е да проследи еднакво добре изменящата се обществено-политическата конюнктура в Полша по време на прехода, довела да днешната конституционна /както и практико-приложната/ политическа уредба на Република Полша.   Началото на демократизацията в Полша е поставено от кръглата маса, на която преговарят представителите на официалната власт /ПОРП/ и на „Солидарност”.Полският случай поставя началото на тази практика на „кръглата маса”, което според Линц и Степен довежда до по-неизгодни условия за реформаторите /все пак нека не забравяме, че Полша е първата страна, която започва такива промени, имайки предвид естествено вече провелите се стачни вълни в Прага и Берлин/. Като резултат от кръглата маса Солидарност приема само 35% от местата в Сейма да бъдат заети според резултатите от проведените избори, което води до създаването на правителство, начело с Тадеуш Мазовецки /от „Солидарност”/, в което обаче мнозинството представители са от редиците на ПОРП. Създава се и президентски пост, с презумпцията ,че той ще бъде зает от Войчех Ярузелски / удобен кандидат на ПОРП, заради което полските комунисти изобщо се съгласяват за възвръщането на този пост/. Създаденото правителство е наричано „правителство на националната отговорност”, министерски постове получават освен от „Солидарност”, така и от ПОРП /4ма министри, от които и министър на вътрешните работи и на отбраната/ , както и от съществуващите още по времето на социализма сервилни придатъци на официозната власт като Обединената Селска Партия / аналог на ролята, която имаше БЗНС в България след 9ти септември/. Сформираното коалиционно правителство приема програма за „шокова терапия”, за която ще стане по-подробно дума по-нататък от този труд. Засега ще се ограничим да споменем, че тя е насочена към постигане на макроикономическа стабилност и намаляване на инфлацията по монетаристки образец, което води обаче до спад на жизненото равнище и растяща безработица. Икономическият либерализъм на тази програма противоречи на синдикалисткия дух на „Солидарност”, в този момент започват да се губи връзката между парламентарно представените депутати и самата профсъюзна организация на „Солидарност”,от която постепенно и започват да се диференцират и либерално настроени кръгове, чужди на работническо-колективистичните концепции на Лех Валенса. Ясен сигнал за започналото хетерогенизиране на профсъюза е явяването на Лех Валенса и премиерът Тадуеш Мазовецки /и двамата от „Солидарност/ като опоненти за първите президентски избори след подадената оставка от Войчех Ярузелски / Своеобразната победа на изборите на Валенса означава и победа на неговите консервативни виждания за работническо самоуправление, а загубата на Мазовецки, подкрепян от либералното ядро на „Солидарност” и редица полски интелектуалци, последният тълкува като неодобрение на политиката му и той подава оставка от премиерското място. Валенса като президент назначава Ян Кшищоф за нов министър-председател/.
  През октомври 1991г. се провеждат първите действително свободни парламентарни избори, за които няма дефиниране на минимален праг, вследствие на което в полския Сейм влизат 29 партии, като най-влиятелната от тях успява да извоюва едва 12,3 % от ниската избирателна активност /класическо проявление на чувството за егалитаризъм – на тези избори участват 111 партии!/ Резултатът е крайна фрагментация на парламента, трудни споразумения за коалиране и нестабилни правителства, като за две години се сменят трима премиери – Ян Олшевски, Валдемар Павлак и Ханна Сухоцка / и трите правителства все пак произлизат от средите на „Солидарност”/.
 На новите избори през септември 1993г. изненадващо най-много гласове получава Съюза на демократичната левица / наследници на ПОРП/, която с помощта на Полската Селска партия /наследници на Обединената Селска партия/ формират правителство. Връщането на бившите комунисти на власт има редица обяснения : сред най-очевидните е спадането на жизненото равнище на голяма част от поляците, което прави левите лозунги за социална стабилност и борба с безработицата привлекателни. Значителна част от населението предпочита социална държава и гарантирано от държавата здравеопазване и образование. Шоковата терапия води до макроикономическа стабилност на страната през 1990-91г.През 1992г. полската икономика регистрира дори годишен икономически растеж от 2,6% ,но този ефект не може да се почувства в момента на промените, което обяснява и изборния неуспех на „Солидарност” през 1993г. /освен и фактът, че вече много партии започват да се роят от нея!/. Полският случай на „розова революция” /т.е връщането на комунистите на власт/ не е единичен в Източна Европа – това започва в Литва през 1992г. и продължава в Унгария и България през 1994г. като най-логичното обяснение е тежката социална цена на прехода, която трябваше страните да платят за преориентирането си от плановата икономика към пазарната такава.
 Левите сили постигат успех и на президентските избори през 1995г., когато кандидатът на Съюза на демократичната левица Александър Кваншевски побеждава Лех Валенса /52% срещу 48% на втори тур/.Загубата на Валенса е логично следствие от постепенно загубения авторитет на носителя на Нобеловата награда за мир от 1983г. Още като водач по време на социализма на „Солидарност” Валенса е обвиняван в автократизъм. Този автократизъм се проявява и при президентския му мандат, когато той се опитва да увеличи своите правомощия и предизвиква аналогии с авторитарното управление на маршал Пилсудски от 1926-1935г. Като президент Валенса изповядва конфронтационен стил, непрекъснато е в конфликт с отделни министри, премиери, дори правителства и често се възползва от правото си да налага вето на законопроекти. Именно неговият стил на управление води до желанието на полските парламентаристи през 1997г. изключително много да ограничат прерогативите на полския президент в конституцията. Любопитно е ,че през следващото си участие на президентски избори през 2000г. Валенса получава само 1% от гласовете.
 След президентските избори през 1995г. левите сили контролират както Сейма и правителството, така и президентската институция. Това кара техните опоненти да се консолидират. Либералните групи се обединяват в Съюза на свободата, а останалите привърженици на дясното през 1996г. образуват Изборно действие Солидарност / чиято идеология се базира на християнските ценности, национализма и твърдия антикомунизъм/. Именно коалиция между Изборно действие Солидарност и Съюза на свободата формират общо правителство, което застава начело на страната след изборите през 1997г./ въпреки че поради настъпили разногласия относно икономическата политика тази коалиция се разпада през 2000г./ Своеобразен ляв реванш е победата на социалиста Александер Квашневски на президентските избори следващата 2001г., продължавайки своя първи мандат.
 Нестабилността на полската политическа система обаче се демонстрира от парламентарните избори, проведени през 2001г.,в които едва две партии от предишния парламент – Съюзът на демократичната левица и Полската селска партия – успяват да влезнат в новия. А двете десни партии, управляващи през 1997-2001г., изобщо не успяват да се класират в новия парламент. Коалиционно правителство съставят Съюза на демократичната левица и Съюза на труда /отцепило се ляво крило от някогашната „Солидарност”/,към които впоследствие ще се присъедини, а после и оттегли Полската селска партия. Интересното при тези избори е влизането на четири нови партии като три от тях са определени като крайни, популистки, националистически и консервативни / Самоотбрана, Лигата на полските семейства и Партията на законността и справедливостта./ Монополът на левите обаче е разбит на следващите парламентарни избори през 2005г, когато Съюзът на демократичната левица получава едва 11,3% и губи властта. Основните победители са партията Право и Справедливост и Гражданска платформа. Понастоящем Полша се управлява от коалиция между Право и Справедливост /партия, не особено либерална, скептично настроена относно членството на Полша в ЕС/, Самоотбрана / радикално-популистка партия, в чиито послания има десни и леви послания, проповядваща полския политически и икономически суверенитет спрямо нарежданията от Брюксел/ и Лигата на полските семейства /консервативна , националистична и антиевропейски настроена партия , прокламираща ясното изразяване на католическите ценности/. И премиерът /Ярослав Качински/ , и президентът /Лех Качински/ произлизат от Право и Справедливост. Тази управляваща коалиция налага изводът, че нито представителите на модерното ляво /Съюзът на демократичната левица и Съюзът на труда/ или традиционното ляво /Полската селска партия/, нито представителите на модерното дясно / Съюзът на свободата и Гражданска платформа/ или на традиционното дясно /Изборно действие Солидарност/ участват в управлението на страната.  
 Краткият политически обзор на настъпилите политически промени по време на полския преход изисква и обобщаването на икономическите такива, за да могат да бъдат схванати характеристиките на полската политическа система.
 По принцип, за класически случай на икономическа шокова терапия се счита именно предприетият от десните правителства в Полша монетарен подход. Символ на икономическия неокласически подход в Република Полша е Лешек Балцерович, министър на финансите и в правителството на Тадуеш Мазовецки, както и в това на Изборно действие Солидарност. Шоковата терапия стартира на 1 януари 1990г. с мерки, включващи „съкращение на бюджетния дефицит, стабилизиране обменния курс на полската валута, повишаване на лихвения процент и намаляване на кредитите за държавата и банките, премахване на изкуствения контрол на цените, който пречи на постигането на баланс между търсенето и предлагането при пазарно определени цени. Приложена е пълна либерализация на повечето цени и са рязко съкратени субсидиите за стоки с широка консумация. Държавата спира субсидиите за губещи предприятия и много от тях стигат до банкрут .
 Веднага след въвеждането на радикалните мерки, черният пазар на дефицитни стоки изчезва и те се появяват в магазините, изчезват и опашките. Няколко месеца след въвеждането на реформите инфлацията е намалена съществено : от повече от 50% на месец в края на 1989г. до около 4 % месечна инфлация през лятото на 1990г. Годишната инфлация е 554% през 1990г. и постепенно спада на 70% през 1991г., 43% през 1992г. и 35% през 1992г. Макроикономическата стабилност на Полша е постигната към 1991-1992г.,спадът на производството, характерен за всички източноевропейски икономики в началото на прехода, е преодолян още през 1992г. и Полша е първата страна, която през 1996г. достига и надминава икономическото си ниво от последната година на социализма. Икономическият растеж от 4,7% за периода 1990-2003г. е един от най-високите в Европа .
 От негативната страна на баланса в полския случай е, че положителните промени не се появяват толкова бързо, колкото предвижда теорията на икономическия либерализъм. Логично производството в началото на прехода спада, а безработицата се увеличава. Това довежда до падането на реформаторските правителства, тъй като естеството на направените икономически реформи изисква ефектът да бъде почувстван не на момента, а в процес на време. Дошлото през 1993г. ляво правителство обаче не променя курса на икономическите реформи, макар че има известно смекчаване в социална посока /апропо, левите в Полша показват трезва историческа ориентация, за разлика от техните български колеги, които упорито отказваха да се реформират действително по време на 90те/. Левите продължават курса на борба с инфлацията и поддържане на макроикономическа стабилност. Възможността от водене и на социална политика се поражда от плодовете на суровите икономически мерки, които вземат десните преди тях .От средата на 1998г. се забелязва спадане темповете на икономическия растеж, което е преодоляно през 2003г.Известни негативни стопански тенденции / както и намаляването растежа на БВП/ довежда отново левите на власт през 2001г.Кризистните тенденции в икономиката са превъзмогнати, така че полското стопанство да бележи стопански растеж от 5,4% през 2004г.
 Като цяло полските икономически реформи се считат за успешни – полският икономически растеж след 1989г. е най-високият в Източна Европа, жизненото равнище се повишава, икономиката е стабилизирана, инфлацията е овладяна, съществува динамичен частен сектор. И все пак по ниво на икономика и жизнен стандарт Полша все още отстъпва на Гърция и Португалия, най-слабо развитите от страните членки на ЕС.
 Успоредно с политическите и икономически промени след падането на социализма, в Полша настъпват и обществени такива - социокултурни, граждански, политически, които се отразяват в конституцията от 1997г., която от своя страна обуславя и политическата система на страната. Затова преди да стигнем до детерминираната от конституцията политическа система , е желателно да изясним полските обществени и в частност политико-културни нагласи.
 За да може да функционира правилно изграждащата се демокрация в Полша, тя се нуждае не само от икономически и политически реформи, но и от наличието , както счита Ралф Дарендорф, на гражданско общество. В Полша независимите организации и институти , които да действат като посредници между държавата и индивида, са добре развити спрямо страните от Източна Европа /все пак това е страната, в която профсъюзът Солидарност извоюва значителни позиции и влияние още по време на социализма/, с позиции, сходни с тези на аналогичните им организации в Унгария и Чехия , и слабо развити спрямо функциониращите им варианти от Западна Европа. За местната саморегулираща се автономия на различните полски области бе направено не малко по време на прехода, но този процес изглежда като в затишие от началото на управлението на Право и Справедливост и техните коалиционни партнъори / което лесно може да се обясни с консервативната насоченост на настоящото правителство/. В същото време частният бизнес в Полша е добре развит /най-вече в нейните западни реалии, особено това, което едно време е било във владенията на Прусия/, съществуват множество дребни фирми, за които се считаше, че ще фалират след влизането на Полша в ЕС. Относно независимите медии, интересен е законът, който бе иницииран от братя Качински, влезнал в сила от 15 март 2007г., спрямо който над 700 000 поляци, заемащи важни обществени места /вкл и журналисти / ще бъдат разследвани за сътрудничество на бившите комунистически служби /колко крещяща нужда има подобна инициатива и в България!/ . С едната ръка президента обаче / който втори след управлението на същия пост от Валенса има подобен подход!/ освобождава зависимите от различни интереси общественици, а с другата си създава свои собствени такива...Възпрепятства образуването на гражданско общество и силния политически антагонизъм и реваншизъм, проповядван и от Лех Валенса през периода 1991-1995г., и от настоящето управление на братя Качински. За да не налагаме едностранчиви изводи обаче , авторът на настоящите редове ще посочи и алтернативното мнение на унгарската представителка на проведения през 2004г. Европейски Социален Форум Трейси Уитли, която стича, че „ с изключение на Полша и Русия, малко страни могат да предложат обединени платформи, заради фрагментарността на гражданското общество”. Макар и беден, изследователският опит по темата на автора на настоящия труд му сочи, че тенденцията в политическата конюнктура в Полша е именно да се диференцира / първо разпадането на Солидарност и жестоката конкуренция между различните фрагменти от нея , осигурила ритуалното самоубийство на десните сили на парламентарните избори през 1993 и 2001г.; второ, подсилваната през целия преход диспозиция комунисти-антикомуниси; трето отслабването на правителства с оглед на непрекъснато напускащи коалиционни партнъори като оттеглянето на Съюза на свободата от общото управление с Изборно действие Солидарност, „подвиг”, повторен и от Полската селска партия при лявото управление след 2001г. и др./  
 Политическата култура е следствие не само от изграждането на институции и реформи, но и от възприемането на демократичните ценности от гражданите. Нека не забравяме, че нормалният демократичен политически процес протича отдолу-нагоре /нещо, по което се работи в Централна и Източна Европа , но ,уви, още не е стигнало етапа на западноевропейския стереотип/. Известна е максимата, че без демократи няма демокрация. Постсоциалистическите общества, в които Полша определено стои заедно с другите централноевропейски държави с едни гърди напред, трябва да акцентуват върху развитието на „духа на демокрацията” /С.А. Левицки/. Иначе популистката демокрация , такава, каквато я разбира Робърт Дал, е логичният резултат за народите , възпитавани в продължение на години под диктатурата на социализма в униформизъм и колективизъм, тръгнали да градят действителна демокрация. Неслучайно според Хабермас европейското пространство, към западната част на което самите поляци винаги са смятали , че принадлежат, трябва да се роди от гражданско общество, дело на единен европейски опит, „ който създава съзнанието на съвместно изстрадана и съвместно оформена политическа съдба”. Последната е следствие и на политическата култура, която поляците интерпретират според принадлежащите им от тяхна гледна точка силно развити национални черти като патриотизъм, религиозност, мъченичество, бунтарство и т.н. Нациите от Западна Европа обаче не гледат толкова идеалистично на славяните от полски произход. Така например базисната немска представа за поляците е като за недисциплинирани /от немска гледна точка подозирам, че дори и англичаните биха били обвинени в подобен грях/, хаотични, мързеливи, некултивирани люде / добре че е Ницше, за да се наложи и алтернативна представа за поляка като изолирал се декаденстващ аристократ /. Дори и Макс Вебер / който едва ли можем да виним в тесногръд немски национализъм / веднъж казал, че „само ние, германците, можехме да направим човешки същества от тези поляци”.
 В интерес на обективността обаче е да посочим, че така скъпоценният за съвременната либерална демокрация индивидуализъм , е най-добре развита спрямо бившите социалистически страни именно у поляците /36% считат, че сами носят отговорност за себе си, без да търсят излишно опекунство от страна на държавата/. Според същата статистика обаче поляците са изключително нетолерантни към алтернативни етноси / авторът на тези непретенциозни редове е последният, който би си позволил да ги критикува, заради факта, че това е страната дала най-многобройните цивилни жертви по време на ВСВ, носеща в себе си спомен от катинския ужас, окупирана и от нацисти, и от болшевици едновременно/ като само страните от бивша Югославия регистрират по-високи стойности на нетолерантност /по обясними причини/. 31% от поляците одобряват частната собственост , което е средната стойност спрямо другите католически страни от Централна Европа. Стряскаща сънищата на наивитети -/защото наивници звучи грубо/ либерали като Фукуяма е статистиката, според която поляците са най-големите апологети на военното управление сред своите католически съседи като успокояващо е, че тенденцията към силния лидер и военщината все пак намалява.  
 Всичките тези политически, икономически, както и обществено-ментални промени, се отразяват в политическата система и конституция на страната. Още овреме Монтескъо бе казал, че за да функционира демокрацията, то тя трябва да бъде водена от определени правила, а последните – да бъдат постулирани в един закон. Очевидно поляците през прехода не питаят такова страхопочитание към ненакърнимостта на конституцията си, защото си правят три такива в рамките на 8 години. Първоначално, през април 1989г., е допълнена старата сталинска конституция. През 1993г. приемат т.нар. „малка конституция” , за да стигнем до основния обект на нашето внимание относно полската юриспруденция – приетата конституция от 1997г, с която Република Полша разполага и днес. Основният закон на Полша в крайна сметка представлява компромис между различни тенденции и виждания за страната: в текста й има елементи и от социализма, и от либерализма, и от християндемокрацията, и от аграрианизма / нека уточним, че този проект е бойкотиран от десните, но въпреки това е приет, макар и след слаба активност /43%/ и чрез рехава преднина /54,1% „за”/. Преамбюлът на Конституцията сочи Бог за източник на истината, справедливостта, доброто и красотата и свързва държавата с християнското наследство; същевременно се признава и гледната точка на нерелигиозните, които зачитат изброените ценности, но по други причини. Отношението между Църквата и Държавата се основават на взаимно зачитане на тяхната автономия и независимост в собствените им сфери на влияние. Конституцията изтъква, че отношенията между Полската република и Католическата църква се основават на законите и на споразуменията, постигнати между републиката и Ватикана /т.нар. конкордат/.
 Конституцията от 1997г. дефинира функциите и правомощията на основните държавни институции. За първи през април 1990г. след управлението на диктатора Пилсудски до 1935г. полската държавност възстановява президентската институция . По конюнктурни съображения / предвиденото заемане на кандидата от ПОРП Войчех Ярузелски на президентския пост / тази институция в началото на прехода е натоварена с големи правомощия. Президентът се избира от парламента с мандат от шест години. Пак той може да разпуска парламента /ако парламентът не може да излъчи правителство или да приеме закон, който пречи на президента да изпълнява конституционните си задължения. Това последното е силен коз за полските комунисти, тъй като тогавашната конституция все още съдържа текст за водещата роля на ПОРП и за съюза на Полша със СССР/.През 1990г. е въведено пряко избиране на президента от гражданите, което съдейства за по-голямата легитимност на поста, а президентският мандат се намалява на пет години. Първите избори през декември същата година са спечелени от Лех Валенса. Като президент той демонстрира конфронтационен стил и проявява автократични тенденции, стремейки се да разшири властта си, особено в сферите на отбраната и сигурността / което отблъсква много негови симпатизанти, а полските демократично настроени политици започват обмисляне на постепенното намаляване на президентските права/.Според Конституцията от 1997г. президентът е главнокомандващ на армията, има право на законодателна инициатива и може да налага вето на законопроекти; той не може да служи повече от два последователни мандата. Според чл.107,ал.3 от полската конституция за президент може да бъде избиран полски гражданин, навършил 35г., с редовни избирателно права за Сейм. Кандидатът може да бъде издигнат от най-малко 100 000 избиратели с редовни избирателни права. Чл.110,ал1 предвижда, че в случай на временна невъзможност на президента да изпълнява правомощията си ,то той трябва да уведоми маршала на Сейма, който ги поема временно. Президентът има право на обръщения към Сейма и Сената /чл. 118/, да свиква и ръководи Министерския съвет /чл. 119, ал.1/. Изключително важен е чл.121, който позволява на президента да издава укази, които спрямо чл.122 ,ал.2 имат характера на закони. По същия член президентът може да прекратява мандата на Сейма в случаи, определени в чл. 79,ал.4. По предложение на Националния съвет по съдебните въпроси президентът назначава съдиите от Върховния съд за неопределено време, както и председателите на Конституционния трибунал и Върховния административен съд. Президентът може да влияе на външната политика и отбраната, но в сътрудничество с премиера и съответните министри. Президентът запазва правото си да налага вето на законопроекти, но необходимото мнозинство в Сейма за отхвърляне на президентското вето е намалено от 2/3 на 3/5 /т.е 60%/.
 Ограничаването на правомощията на президента води да относително увеличаване на тези на изпълнителната власт. Изпълнителна власт има министерски съвет, начело на който стои министър-председател, обикновено представител на мнозинството в долната камара на парламента. Правителството се назначава от президента по предложение на министър-председателя. Според конституцията в парламента с изключение на две гарантирани места за малки етнически партии могат да участват само политически партии, получили поне 5% от гласовете на избирателите. Изборът на министри вече не е поставен под зависимост на президента и премиерът има по-голяма свобода да формира кабинета. Законодателната власт в Полската република се осъществява от Сейма и Сената /чл. 76.ал 1/ като Сеймът се състои от 460 депутати, които се избират посредством всеобщи и преки избори, а Сенатът се състои от 100 представители, избрани на базата на най-подкрепяните представители на различните избирателни райони. И двете части на полския парламент се избират за период от 4 години. По чл.91,ал1 Сеймът избира от своя състав маршал /председател, по български аналог/ , вицемаршали и секретари. Премиерът и останалите членове на правителството са задължени да дадат отговор на текущи проблеми на всяко заседание. Интересното е, че законодателна инициатива имат право и всяка група от минимум 100 000 граждани с редовни избирателни права. Сенатът има право на вето върху законопроекти от Сейма, което може да бъде отхвърлено с мнозинство – най-малко половината от депутатите. Въпреки че по етикет Полша е парламентарна република, въз основа на изложеното кратко конспектиране на основни членове от Полската конституция, по наше мнение обекта на настоящето изследване има сравнително силна президентска власт, което прави от Полша република и с наченки на полупрезидентски характер. 
 Полската съдебна система е все още мудна и не особено ефективна като дейността на някои нейни сектори е често свързана с извършването на корупционни практики. С далеч по-голям престиж функционира Конституционния трибунал, който установява доколко законите съответстват на конституцията. Решенията на Конституционния трибунал не са окончателни, тъй като Сеймът би могъл да ги отхвърли с мнозинство от 2/3. Полският Омбудсман се назначава от Сейма със съгласие на Сената за срок от 5 години и защитава гражданските права и свободи ако те са нарушени от действията на държавните институции.
 

В заключение на изложението на тематиката ще си позволим да полемикираме с авторския колектив на The Economist, който считаше, че без чаша бренди и търпелив ръководител, всичко в централно-източния регион на Европа изглежда твърде сложно и неважно, като по същата логика отбележим, че и ние не сме склонни да се вълнуваме излишно от нелегалното мексиканско нашествие в Ню Мексико или Тексас или кого евентуално ще подкрепи на втория тур на президентските избори Франсоа Байру, ако въпросните дебати не бъдат гарнирани с прилично количество домашна ракия. Затова пък политическата история и бъдеще на Полша няма как да ни е безразлично не само заради известни конвергенционни точки като сходния етнос и политическото злощастие на преживения социализъм. Опитът на Полша е в голяма степен опит на страните от бившия източен блок. А наблюдението на Аристотел и Макс Вебер , че „демократизирането и демагогията вървят заедно”, е вярно и за съвременна Полша. Т.е по пътя на изграждането на иманентната за демокрацията меритокрация Полша направи не малко, но за достигането на Западния модел има още работа. Дилемата пред Полша е да се отърси от вредните остатъци на социалистическата поданическа култура с нейния ламтеж към авторитаризъм – да се спре клана Качински, който след като открадна Луната, узурпира и Полша / двамата братя, които според същите джентълмени от The Economist се различават само по една бенка, снимат филмова продукция в началото на 60те „Двамата, които откраднаха Луната!”/.Последните решиха да неутрализират и част от опозицията, омъжвайки Марта Качински за Марчин Дубенецкий, юрист и партиен деец от Съюза на демократичната левица. Така или иначе обаче десните в Полша имаха щастието да се конкурират с овреме осъзнали и модернизирали се леви , които не страдаха достатъчно дълго по подобие на българските им колеги от исторически и политически оксидентализъм, вследствие на което поляците вървят все по-упорито към икономическия либерализъм и политическата компетентност / въпреки Качински; въпреки заместник министър-председателя Роман Гиертич, чийто внесен проектозакон заплашва с вакантно място в затвора всеки един хомосексуалист /. В същото време политическата система на Полша / която отначало бе със силно изразена президентска институция, логично обоснована с оглед на прехода от тоталитаризъм към демокрация/ отразява идеологическите противоречия на страната, но въпреки това тя е основа за продължаване на пълноценното интегриране на Полша в ЕС.
 Далеч от мисълта да се консолидираме с мнението на Игнасио Рамоне от Monde Diplomatique , който нарича обекта на нашето внимание „Параноична Полша”, ние считаме, че постсоицалистическа Република Полша проявява онези физиологически неразположения, характерни за всяка една млада майка, която скоро ще роди своя заченат с желание отрок – демокрацията. И макар либерализма в полската интерпретация на демокрацията все още да е под въпрос, нека Франис Фукуяма се чувства поканен да стане кръстник на очакваното новородено бебе. 
 Затова нека не ритаме бременна Полша.

Редакцион:

Предполагам, че за неинтересуващи се от политика (особено пък тази на Полша в нейния преход), интерес от настоящия текст би представлявало само уводната и заключителната част.  07.05.2007 г.