ПА-ПА-ПА-ПАТОЛОГИЯ


Родният гений не се щади, когато трябва да се експлицира в света на ориенталско-балканските ритми. За израстнал по времето на прехода човек, съм се наслушал и нагледал на куриозите, които се зоват “творчество” във въпросния музикален бранш.

Чалга идентичността не е криза на тази идентичност. Защото кризата е ущърбно състояние, в което нещото, бидейки в криза, търпи недоизказаност и води компромисно съществуване. Нищо подобно няма в чалгата. Тя се развива буйно, крещи и утвърждава себе си. Затова чалгата си е изграден характер, свой собственически човешки етос, а не просто автобиографична недомлъвка в личен аспект или моментно разпускане след тежък университетски изпит.

За да не бъда голословен, ще упомена културния background, които ме съпътстваше по време на лятната ми почивка, бъркаше ми в ушите, караше ме да преглъщам тежко иначе студената си бира, придърпваше ми хавлията и ме замисляше за предимствата на това да си изстинал мъртвец.

Далеч съм от мисълта, че ще направя изчерпателна дисекция на тазгодишния чалга хит “Палатка”. Защото само един мазохист може да се рови упорито из творческите наситености на чалга-рефрените.

Авторите на “Палатка” се опитват да внушат изключителна легитимност на лирическата героиня от песента още в началото: “В квартала всички я знаят.Питай млади питай, питай и стари”. Кварталът е тесният социум на българина, в който той стандартно черпи идентичност и гради авторитет. Следователно Лирическата героиня е утвърдила имиджда си, като очевидно това не е преходна “вървежност”, а напротив, темпоралната връзка между поколенията (“млади и стари”) изграждат диапазона на легитимното й съществуване. А това съществуване освен хоризонтално, както е при всички простосмъртни, е и вертикално, тъй като тя гради успоредно с ценностите и йерархия, на върха на която е именно тя. Затова пък че женският образ от песента-поема става обект на митологизиране говори това, че “кварталът” е детайлно запознат с нейните битови навици (“...в колко става в колко си ляга, все агенти сме... Как на светло се преоблича, всеки дебне, всеки наднича.Щом излезе знаем къде е....”). Оттук насетне на нейния ореол й предстои логичната трансформация от обект на мита до изграждането на култ към личността й, затова “след нея става опашка”.

За да има опашка обаче, винаги има лидер, мисионер, човек с инобитийни качества, благодарение на които да предизвиква това струпване на обикновения народ, пред който, като футурист, стои авторитетът, детерминирайки съдбите и поведението на “опашката” си.

Но духовното водачество винаги носи и пейоративни характеристики. Да си иноватор, означава, че всики около теб не са. А това е самотническа професия, често недоразбрана, изпълнена с кризис и катарзис. Неслучайно лирическата героиня от “Палатка” “...уж сама е”. ( Инверсията в словореда търси : 1) по-лека ритмична стъпка 2) внушението на привидност, което също е част от периферията на митологемата, която, държейки монопола върху изключителните качества, живее потайно, за да държи дистанцията между нея и обикновения народ. Защото прекаленото сближаване между тях рискува да снеме нейната изключителност и тя да се превърне в редови неокъпан партизанин).

Неслучайно, в сюжетното развитие на чалга-поемата лирическият субект вече е окачествен като “гордостта на квартала”. И като всеки обект на митологема и култ, тя “има всичко, има по много”. Отколешен трик на художественото дело е когато разказвачът вменява на историята си и личен момент. Вскяка една сюжетна линия става по-достъпна и близка на потребителя на поетиката когато лирическият разказвач направи корелацията между него и лирическата героиня, както е в случая: “ама мен не ме е огряло”. Огряването, подозирам, е индиректното присъствие на слънцето, което винаги е играло успешно ролята на носител на позитивни конотации.



Страдалчеството на разказвача, който играе междувременно и ролята на исторически свидетел на изключителността на лирическата героиня, също е налице : “ ... ще те чакам без да бързам, тук, тук докато не кажеш, че не искаш с друг”. Саможертвата е факт, остава само митологизираната персона да откликне. Последното е достатъчно показателно за това, че именно тя е тази, която оперира със съдбите на хората, които, от своя страна, са предоставили жертвенически монопола върху физическите си конструкти на нейно разположение.

Бидейки “...с походка като на котка” женският образ е де-антропоморфизиран и анимализиран като по този начин се онагледява божественото през призмата на човешкото и животинското начало.

Ето го и припевът на тазгодишния хит: “ Па-Па-па...палатка тук тук ще си опъна,
да ти пея под балкона, тук тук да ти омръзна и да кажеш ДА”. Палатката е преди всичко упоменаване на наличието на покрив, който пък от своя страна кореспондира със сигурността и уюта на домостроителството. Балконът е топос на свободата, тъй като от него се открива панорамата към света, който може да бъде рефлектиран само от погледа на мисионера. Песента и пеенето изразяват оптимизма на лирическия разказвач, а увереността в каузата е постановена с категоричната форма на еднократна утвърдителност (“Да”).

На горепосочения припев е възможна и друга, алтернативана интерпретация, която бележи разкрепостения дискурс на постсоцлиастическите творби. В този смисъл, тогава “опъването на палатката” и “под балкона” са референция за оптимизма на лирическия говорител за осъществяването на любовен контакт със своята главна героиня.


Гореизложента интерпретация е леко казано съмнителна. За да добие задълбоченост, подобен анализ трябва да бъде дело на компетентен интерпретатор, който да е запознат с генезиса, развитието, спецификите и т.н на творчеството от подобен род, а авторът на тези редове не се отличава със съответната подготовка. Това обаче, което смятам, че не подлежи на съмнение, е, че припяването на “Па-па-па-палатка” е преди всичко форма на социално-културна “Па-па-па-патология”.

Снимка: http://botevgrad.com/

ДСБ не е партия, а манталитет.


Следващите редове изпълзяват откъм кюшето на стаята. И са писани от представител на малцинство, въпреки че е българин по ген. Авторът им усеща в ребрата си дискомфортния напън на пушкалото, държано в ръце от мнозинството, въпреки че и то е съставено от българи по ген. С една дума, наказаният е консерватор. Бог да се смили над душата му.

Няма нищо лошо в директния подход. Той е ... десебарски.

Самата ДСБ не е партия. Партията по презумпция трябва да акумулира вот и да артикулира интересите на гласуващите за нея. ДСБ не акумулира вота, който заслужава. И ДСБ не може да опосреди интересите на българския избирател, понеже това ще означава да върви против благото на самия този избирател. А последното, разбира се, не се проумява в общество, чиято гражданска и политическа култура са далеч по-скормни, отколкото е самочувствието му.

ДСБ не е българска партия. Ако беше, щеше да има блудкав поглед, да смърди на ракия (долнопробна, дядова) и да си тананика чалга на екзотичен диалект. Както и да се движи небръсната, с разколебана от нечистоплътна съвест походка и раздърпани гащи.

Дискомфортът от присъствието на костовист, независимо дали на мероприятие с идеална цел или на опашката в магазина, е очевиден. Да си за “Костов” означава колкото политически консерватизъм, толкова и определена нравствена система, чиито императиви, уви, са трудни за преглъщане от целокупното общество. Защото конвенционалният българин удовлетворява себе си прозаично – запълва си стомаха с Цаца, чеша сексуалния си нагон с Цици, слуша Цеца и гласува за Цецки и Цецковци. Това е един Ц-живот. И, разбира се, българинът най-обича да Цъ-ка с език, недоволен от всичко и всички, без да забелязва, че самият той е Цървул.

За ДСБ не гласуват българи. Българите предпочитат да се абонират за кръчмите и популярните жълти вестници и въобще за социалната порнография. И организации като ДСБ се виждат суховати, залухарски, скучни на всички онези, които се будят по обед с махрмурлук и заспиват вечер между топлите тела на платените прелюбодейки.

Нашенецът е готов на недоволство и бунт само когато сервитьорка, с обидно трътлест задник, го Цака в сметката. Затова и когато инициативи и послания, отхвърлящи конформизма и зовящи за действие, излязат на бял свят, биват потъпквани от копита. Копита, чиито синини се разпознават лесно по гърба и на без това тъмносиньото ДСБ.

ДСБ, в която не работят българи за България. Защото десебарите не крещят “Булгар, Булгар”, почесвайки се мъжествено по преливащата “дискретно” изпод яката на ризите им космясала гръд. А самата България костовистите тормозят, понеже настояват за критични, макар и животоспасяващи операции, като реформи, било в администрацията или в сектора по здравеопазване. Въобще костовистът ръчка, бута, напъва милата си родина, която не иска и не може да се събуди от удобния си покой, в който грижливо я приспива една азиатска страна с европейски амбиции и тоталитарен подход.

Затова ДСБ е манталитет. ДСБ е повече психологически портрет, отколкото българска партия, в която българи работят за България. Десебарът е интелигентен човек, което си е неудобство в страната ни и минус в CV-то. Това неминуемо го прави неразпознаваем сред обществената вакханалия. Или ако все пак изпъква, то това изпъкване дразни възприятието на редовия нашенец, който се опиянява от съблазъните на безметежното съществуване и физическа инерция. Затова и присъствието на ДСБ се тълкува пейоративно. Затова и когато костовист излъчва политика, то тя бива дефинирана като “предателска”, “рискова” и прочее етикети, така любими на популистката реторика и радателите на евтините и повърхностни демагогии. А последните са изпълнени с решителност само когато блъскат яростно с вилици по масата, отделяйки жлъчна лига свирепост, която обаче се изпарява успоредно с алкохола в кръвта им.


Авторът на това интимно споделяне е егоцентрик. Той е високомерно копеле. Арогантен тип с предателското “буржоазно-елитарно” мислене. Не се умилява при вида на мръсотията под ноктите на Елин-Пелиновия Андрешко. И, разбира се, той е безкомпромисен предател, защото обича България, но мрази българщината. Затова стои и наказан в кюшето, с лице към стената и с ръце на тила.

По Коледа за Ланфранк,
Исусовата молитва и розовите слонове.

„Няма закон в Павия, има Ланфранк”. Само един юрист може да разбере какво значи всъщност правото да бъде персонифицирано в личността на един човек.

Момент. Позволете ми две думи пред-история (въпреки че няма пред и след-история, тъй като историята си е история, темпоралното esse).

И все пак. В Древногръцкия полис, разделен в името на полезната си вътрешна регулация, както и за царуването на конвенционалното благоприличие и чистоплътност, юристите и проститутките били отделени от останалите граждани в специален квартал. Наричали го, образно казано, „веселия квартал”. Но все пак важното е да подчертаем, че юристите и електората на Хетера си знаели мястото.

Сега да си дойдем на думата за Ланфранк. Може би най-известният юрист въобще, живял през XI век, който впоследствие решил да изцеди каквато може слава и от диалектиката. Та след като изконсумирал всичко от благинките на светската си известност, Ланфрак предприел едно по-дълго пътуване, крайната дестинация на което било място, където никой да не е чувал за него. Не щеш ли, пътьом в горите срещнал тайфа недобронамерено настроени типове, които му разтоварили с готовност имуществения инвентар, но за сметка на това му дали повече аргументи, с които да заслужи след време мястото си в рая, понеже знаем, че е по-лесно камила да мине през иглени уши, отколкото богат да пристъпи в царството небесно. И оказвайки се само по риза, Ланфранк всъщност вече бил пригоден за face control-а на рая.
„А ризата няма ли да ми вземете”, попитал юристът другите разбойниците, сещайки се за един светец, който също ограбен от бандити, им задал точно този въпрос, с идеята да им докосне нежните струни на душите, и онези се покаяли и му върнали всичко взето.
Уви, съвестта на тъмните типове, на които станал клиент Ланфранк, не се оказала толкова чувствителна, но заради остроумието му, онези му взели и ризата, а отгоре на всичко и го завързали за едно дърво.
През нощта, когато усетил как горските животни се облизват пред възможността да облажат лесна плячка, нашият герой решил да се помоли. Но тогава, уви, разбрал, че той, диалектикът, не знае нито една молитва наизуст.

Фалшивата и комерсиална помпозност, в която сме облекли рождението Христово, и с която се сблъскваме, а сетне и ставаме част от, е удобен случай да се замислим за случая на Ланфранк.
Трябва ли да се озовем завързани за някое дърво, облечени единствено в страх, за да си направим не много сложната сметка, че не знаем нито една молитва. А са били други времена. Времена, в които например, Карл Велики (в „мракобесното” Средновековие ), е карал хората да учат Символа на вярата наизуст. При това, на латински. И ако Карл докопал някой, който не можел да го изрецитира (понеже той имал неудобния навик да изтрезнява рано и да внася смут в разни манастири, инспектирайки ги)), рестрикцията била повече от показателна: за мъжете – без вино, за жените – бой (понеже не пиели вино).
Изводът не е това, че видите ли, оттогава жените пропили вино. Едва ли човек като Карл Велики би позволил подобно разхищение на Божията кръв.
Изводът е съвсем друг, а именно, че ние сме много далеч от самосъзнанието на „тъмните векове”. И след като те са били тъмни, но хората са знаели наизуст Символа на вярата (макар и на нищо не говорещия им в масовия случай латински), то тогава какъв ще да е нашият постмодернизъм?
Във всички случаи той е „пост” и той е „модернизъм”. И че е пост, пост е, но не понеже пости 40 дни преди Коледа. И че е модерен, модерен е, но просто защото е в инерцията на историческото esse, което чисто технически прави нещата да се случват, а хората разделят случващото се на вчера, днес и утре.

Най-елементарното усилие, на което сме способни обаче, дори и залашкани от инакомислещия дискурс на постмодернизма, и именно по време на Коледа, е да превъртим в съзнанието си изтърканата лента на една молитва.
Малка, скромна, скалъпена, оскъдна, раздърпана от грубиянските монашески ръце молитва. Ущърбена от безверието, оскубана от неискреността, спъната от бездуховността ни. Но все пак – молитва:

„Господи, Исусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния.”

Не знам на латински тази молитва. Не я знаех и наизуст. Слава Богу, не пия и вино. Но все пак тя е обидно малка, че да не направим интелектуалния жест да я запомним.

Тази молитва, наричана Исусовата, е особено практикувана в исихазма. Какво прави един исихаст? Произнася „Господи, Исусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния”, вдишвайки. После пак я повтаря „ Господи, Исусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния”, издишвайки. Като през цялото време исихастът седи и си гледа пъпа. По този начин, настояват някои от тях, постигали единение с Бог.
Психолози твърдят, че при подобна духовна практика, която изисква известно задържане на вдишването и издишването, човек можел да види след това и „розови слонове”.

Да ама слонове, нали?
И то розови, а не тъмни?

Защото тъмните тоналности (като предметна субстанция и свойствена акциденция) маркират светогледа на съвременния човек. Какъв съвременен, бе...
На нас имам предвид, на нас. Ние сме тъмни хора в шарени окраски.
Не мога да ви гарантирам, че лъчът божествена енергия ще ви проникне, докато повтаряте наум Исусовата молитва, така както се е случвало вече на богоугодни люде като някои светци, вследствие на което и до днес върви успешен бизнес с техните пропити от божествената благодат мощи.
Но със сигурност, поне докато въртите наум Исусовата молитва, няма да си мислите за глупости.

„Човек, ти ни обещаваш розови слонове, а ми разправяш, че няма да мислим за глупости!”
Но понеже не сте ми бъркали в съзнанието, не знаете колко смислени могат да бъдат розовите слонове. Защото техния наглед в ума ми е преди всичко гаранция за едно: за не-присъствие. Т.е за отсъствие и за липса на наличност на грях в мисловната интенция. Защото, когато мисля за розови слонове, аз не мога да мисля едновременно и за ред други неща, които удрят най-ниския праг на човешката природа докато аз, мислещият, не се окажа просто една видова отлика на маймуната.

Наближава Бъдни вечер, а след това и Коледа. А по Коледа, както ни уверява комерсиалната филмова индустрия от Новата земя, се случват чудеса. Подобно чудо се е случило и на онзи изпечен мошеник Ланфранк, който, в единия момент, бил завързан за дървото от Съдбата, а в следващия, станал архиепископ на Кентърбъри.
Така че, ако провидите розови слонове, знайте, че това е само първата стъпка от чудото. Стъпка, в която чрез една несъстоятелност (розовия слон), вие сте изчистили съзнанието си от присъствието на греха.
А когато вие направите крачка напред, то и Бог прави крачка към вас. Или както бе казал св. Августин за човека, желаещ да осъществи едно добро,то Бог „тича към него”. Следователно, ако оплакнете хубаво съзнанието си с розови слонове, току виж по някое време сте се сблъскали с нeщо, което да е нещо различно от една канара маса с хобот.

А Който е една Природа в Три ипостаси(Отец,Син, Светия Дух).
Но приятелите му му викат просто Бог.

„Господи, Исусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния. Господи, Исусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния. Господи, Исусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния”
... слон до слон, слон до слон, слон до...
Я!

ПС. Една от Ипостасите, Синът (Исус), на 24 срещу 25 този месец, има рожден ден. Става на много години.

Дъх на Човек: Илия Минев.

2 декември 1946 година.
„Първо – му казвам аз, - Фойербах, бащата на историческия материализъм, не е диалектик. При Маркс и Хегел законите са три. Защо измисли Сталин четвъртия? За да се справи с Раковски, Каменев, Зиновиев, Бухарин, Орджоникидзе, Тухачевски, Лозанов. С нововъведението трябваше да се оправдае задържането им.”
Това са думите на тогава 29 годишния Илия Минев. Той ги изрича не къде да е, а в Софийски областен съд. И ги изстрелва не на кой да е, а на един прокурор. Причината – малограмотната изцепка на последния, относно това, че „Великият Сталин, корифеят на науките, както е казал в създадения от него исторически материализъм...” . А самият Минев не е в позицията на учител, а на обвиняем. И го съдят не заради бягство от казармата (случаят „Кошлуков”), а в опит за възстановяване на Съюза на българските национални легиони, и в частност като ръководител на външнополитическия отдел на „фашистката” организация.
Доблестта на Илия ми напомня на случая на Николай Галев, друг достоен българин, дисидент и антикомунист. Като ученик в Народна република България той се изправил в час по история, и бурно репликирал преподавателката си, че „болшевишката армия не е освободителка, а окупаторка на милото ни Отечество”.
И бай Илия, и Николай заплащат сурово за проявеното си мъжество. И двамата ще станат „клиенти” на затвора в затвора – пандизите в Народна република България.

28.03.2005. Кино Влайкова.
„На Мартин, с най-искрени чувства за успех, щастие и дълголетие. БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО!”, надписваше книгата си Николай Галев. Така са били възпитавани тези българи. А именно да бъдат българи, не съвети.

8 декември, 1946 година.
Резолюция № 491 на СОС постановява за Илия Минев – „ доживотен строг тъмничен затвор”. С други думи, признат е за виновен по обвинение в нарушение на чл.1 ал. 1 от тогавашния Закон за защита на народната власт. Впоследствие бай Илия ще напише, че само връзките му с френското посолство са го спасили от смъртна присъда чрез обесване.
Това не е единствената присъда за бай Илия. Предстоят му още такива.

Ноември-октомври, 2004 година.
Още като ученик се мъкнех от време на време с Георги Жеков. Спомням си първото антикомунистическо „събрание”, на което присъствах. Беше в някакво училище в Люлин, а времето беше зиморничаво, понеже студът биеше като с чук по пръстите на краката ми. Аудиторията беше трагико-комична – една скромна тумба от оръфани старци, възрастни политзатворници, които комунизмът не бе успял да ликвидира физически, но демокрацията като че ли щеше да го направи. Типично по старчески му, някои от тях вече се бяха инфантилизирали. Но с или без мъката в очите им, болката от разбития живот крещеше в погледите им. Един дядо, който като мъж бе устоявал, уверен съм, на зловещите физически експерименти на комунистите по лагерите, на събранието ту говореше, ту ридаеше. Като че ли сипеше всички онези горчиви сълзи, които бе сдържал достолепно пред лицето на българските болшевики.
Имаше и един луд. Един типичен Вазов Мунчо, който обаче бе видимо по-млад от останалите старци, затова се съмнявах, че комунистите са имали време да го дебалансират психически. Може би просто си беше луд по други причини.
Стъписах се истински обаче, когато Жоро Жеков изведнъж ми даде думата. Покани ме да говоря пред скромната тълпа неумити старци, които някога бяха тровили сънищата на старшините по затворите. Друг ден ми сподели, че му било интересно да чуе мотивите на едно момче за това, че присъства на такива мероприятия.
Наистина, нямам спомен какво съм говорил, когато бях подканен да го направя. Сърцето ми биеше бързо, все едно бе фон от тъпан на думите, които избълвах. Знам само, че другите доволно шушукаха помежду си. Но едва ли е било, понеже съм казал нещо смислено, понеже още бях ученик, при това с много кръв и малко разум в главата. Но дядовците ме харесаха. След като свърших, имаше нещо като импровизирано ръкопляскане от шепата хора, които се губеха в големия салон на даскалото. Като кикот на мъртвец, с който той искаше да уплътни тишината в ковчега си, напомняйки й, че все още в прясно умрял. Но думите тогава нямаха значение. Важно бе друго. Че аз и онези мършави старци бяхме от едно семейство. И всичко го знаехме. И че те сигурно са виждали в мен своите непокорни младежки години, така както и аз виждах в тях своето евентуално бъдеще.
След години, ако такава е волята Божия, сигурно и аз ще бъда мършав и омаломощен старец. Въпросът обаче е дали и аз като тези хора щях да бъда ДОСТОЕН мършав и омаломощен антикомунист.
Ето такива мисли ми минаваха тогава през главата, докато студът взимаше своето от и без това сгърченото физическо съществуване на старците. Но на това скромно събрание аз за първи път чух за Илия Минев.
И когато станеше дума за Минев, ридаещият дядо изведнъж възвръщаше непоколебимостта си и гласът му укрепваше.
А аз и лудият стояхме и слушахме, рисувайки си във въображението образа на онзи достоен мъж Илия Минев.

За Илия Минев от Историята.
Няма да взимам думата на историята, понеже тя трябва да говори за Илия Минев. И ако не го направи, значи не е История, а евтина куртизанка, която мирише на потта на ЧЕРВЕНдалестите типове, които е обслужила. Обикновено на тях им викат „победителите”, в българския случай това са комунистите. Да, победителите чукат куртизанката и затова после все комунизъм й е в устата. Но ако иска от куртизанка да стане История, тя трябва да изхрачи такива лепкави сперматозоиди като Желю Желев и Георги Марков.

Умишлена Пауза.
(Понеже не върви след последното, да продължа директно с бай Илия).
Докато оставям Историята да си направи равносметка относно личността и делото на дисидента, привеждам оскъдна Фактология:
Илия Минев завършва висшето си образование в университета във френския град Тулуза. Изучава индустриална химия. Втори по успех е. Записва и аспирантура, но поради развитието на Втората световна война е принуден да я прекъсна, завръщайки се в България.

50-те години на миналия век. Плевенският затвор.
Надзирателите събират 60 човека в салона на въпросния пандиз. Пускат новия химн на България – „Горда Стара планина...” се разстеля в салона. Илия Минев става и протестира. Иска „Шуми Марица”. Настоява, че това е химнът на България.
В отговор – изпращят го в карцер.
Но Илия Минев не трепва. Нито този път, нито никога. Побоищата, оскъдицата, психологическия натиск – нищо от това, с което са го тормозили почти ежедневно, не го сломява. И никога не предава ортак или съмишленик. И никога не подписва документ, подкупващ го с условията за по-лек режим. Комунистите са принудени да сменят тактиката, след като виждат, че брутално-праволинейният им подход не дава резултат.
„Първо идват вежливите и ти говорят: социализмът така – иначе, сияйните върхове на комунизма, това и това ще стане... Интелигентни от ДС. Втората група вече говори по-строго. Още не посягат, но те предупреждават какво следва, ако не приемеш линията на партията. И накрая идват побойниците. Никога не питат. Знаят къде си, къде ти е леглото. Слагат ти в устата кърпа и докато не те отбият, докато не почнеш да виеш – не спират” (Бай Илия).
Т.е новата тактика е ордьовър словоблудство, преди да дойде това, което те обичат да сервират най-щедро – бой!

5 декември.1987 година.
Тумба ченгета от ДС нахълтват в дома на Илия Минев. Вместо бой обаче му носят подаръци. Няколко книги, плюс портрет на Васил Левски. Честитят му 70-годишнината. На една от книгите има следното пожелание: „ В знак на добри чувства от страна на органите с пожелание да се преустроите идеологически” ( няма запетайка!). По-късно бай Илия споделя, че портретът на Левски не бил случаен. Подарили му го, понеже в кратките периоди, в които той бил на свобода, протестирал по време на една лекция срещу лекторката Цветана Павловска, кандидат на историческите науки, понеже последната изкарала Дякона почти терорист.
„Ако Военният ви институт има някакъв интерес да свърже светеца на България с Лелин и едва ли не да се докаже, че се е учил от него, макар Улянов да е бил бебе, когато Левски е увиснал на бесилото – това си е ваша работа, предназначена за неграмотници”, започва да я громи той, докато доносниците отстрани записват.
Един офицер от ДС, който през май-ноември 1989 година е разработвал бай Илия, признава: „Аз го приемам като враг, но е човек, когото уважавам безкрайно заради твърдостта му. Той е много честен и абсолютен идеалист”(по в. „Сега”, 1999 г.)
Години по-късно, след промените, когато бай Илия отива за кратко в САЩ, където изнася лекции пред американски и български студенти, както и говори пред местни журналисти за мъченията на комунистическия затвор НРБ, американският сенатор Доналд Рийгън му изпраща тяхна обща снимка, на гърба на която пише „ На Илия Минев с най-голямо уважение за Вашата смелост и могъщо лидерство”.

10 декември, 1989 година. София.
Провежда се вторият голям митинг след този на 18 ноември. Виждат се собственоръчно направени плакати „Искаме Минев” и „Къде е Минев”.
Минев е там. Никой от псевдо-демократите, излюпили се непосредствено след 10 ноември, обаче не го пуска да произнесе слово пред хората.
„Георги Спасов и Петър Берон ми го казват в очите: демокрацията е за нас, не за тебе!” (Илия Минев).


За Илия Минев. От Фактологията:
33 години общо затвор (без да се брои домашният арест). 1890 дни в карцер. 480 дни, прекарани в гладна стачка (най-дългата от които е 62 дни, след която бай Илия тежи 40 кг.). Дисидент №1 в Европа и №3 в света.
Но фактологията не може да пресъздаде всяка една рана, мъка, болка, с които комунизмът като зъл художник обрисува тялото и душата му.

Илия Минев:
„Комунизмът никога няма да тръгне по пътя на мира, той е антипът на свободата. Той не може да се откаже от революциите, иначе ще стане социалдемократизъм...”
„Който и да управлява Русия, ако ще пак да дойдат монархистите на власт, те ще си имат своя империя. И тя ще е със своя си демокрация. Безспорно, няма да е като ленинската, но никога няма да бъде нито парламентарната англо-френска, нито президентската на САЩ. Защото в Русия си имат свой мисловен процес. Мистичен процес!”. „ Така че, ако някой смята, че там някога ще има истинска свобода, е в грешка”.
„Нека не се обиждат господата социалистите и макрсисти-ленинци. От гледна точка на етиката и естетиката, двата основни двигателя в човешката психика, разграничаващи ни от животинското царство, те са получовеци.”
„Често животинският инстинкт е по-силен и надмогва стремежа на общественика да бъде справедлив. В това отношение учението на Христос е най-възвишената духовна ценност не само на човечеството, но и на Космоса като цяло”.
„Властта сама по себе си е необходимо зло. Държавата като философско, социално и юридическо създание, е жизнена необходимост за човека.”
„Може някои да не обичат Ницше, но не могат да оборят мисълта му, че „духовно мъртвите никой не ще съживи”.
„Бог изпраща страдания на своите любимци”.

Мразовит януарски ден, 2000 г. Град Септември.
Изглежда, че бай Илия Минев най-сетне е получил необходимото уважение, защото той се вози в бяла лимузина. В луксозен ковчег.
Един от бившите съратници на Минев и друг достоен дисидент, Петър Гогов, най-точно конспектира наплива от български политици и общественици на погребението на вече покойния си приятел и съмишленик:
„Ние, политическите затворници, трябва да погребем Илия, а не новите лъскави държавници, дето приживе не се сетиха за него, а днес са дошли със скъпи венци”.
Мълчание.
„Пък ние стискаме букетчета за по 2 лв.”
Казват, че последните думи на Бай Илия били „...Виждам решетки..”
Но стара контра като Илия Минев не е позволил погребението му да се окаже просто едно физическо стълпотворение на желани и нежелани гости, последните от които, гледайки по стъпканата от тях киша, да виждат отраженията на гузните си съвести. Понеже на некролога му не пише „1917-2000”. Има само християнски кръст, името му и няколко заветни думи, сред които и онези, които бодат попадналите на тях очи:

„Ти какво пожертва, за да има и утре България?”


25.11.2009. България. Историята:
„Илия Стоянов Минев...

1/5 от ВМРО.

Вятърът подритваше спокойно червено-черното знаме на ВМРО, все едно си правеше гаргара с него. Червеното на флага като че ли полемикираше с кървавата история на тази партия, в която идеалите често се оказваха взривоопасни бурета с олово, които отнемаха животи, наши и чужди. Черното обаче символизираше преди всичко безперспективното бъдеще на воеводската организация, тъй като в момента ВМРО диша назаем.
Група от около 5 момчета, плюс едно момиче, упорито стържеха нарисуваните графити по един паметник, на който иначе пишеше „Илинден. 1903. Поклон пред славната жертва на героите от Илиндеско-Преображенското въстание. От ВМРО”. Уви, простотията на българина трудно се заличава, затова и алтернативните надписи, издаващи политически и футболни пристрастия, както и хомосексуалната ориентация на някой си Пепи, конкурираха по отчетливост оригиналния мемориал. И именно тях във вчерашния кълвящ студ се опитваха да изличат младите воеводи.
Приближих се към младежите, които, видях, разполагаха с най-различни асортименти на партията – шапки, шалове и значки. Развяващото се знаме на ВМРО явно бе забито до паметната плоча от тях.
Не знам от коя сергия и за колко си го беше взел, но единият от воеводите имаше бистро син и чист поглед.
Попитах ги какво мислят за развитието на последния конгрес на ВМРО, в който, знаете, организацията на практика се разцепи на две – Княжество България и Източна Румелия, както се пошегуваха журналистите. А досегашният лидер на партията Каракачанов за първи път откакто е ръководител на ВМРО си намери сериозен опонент – пловдивския кмет Славчо Атанасов.
За мен лично този сблъсък е ясен. Ченгето от ДС срещу Бай Ганьо.
„Подкрепяме Каракачанов”, лаконично отвръщат младите воеводи на въпроса ми чия страна заемат в настоящия конфликт в партията. Възразявам им, че това е така, понеже са от софийската организация, която е напълно доминирана от лобито на Каракачанов. И допълвам, че за мен е изключителен парадокс как организация, с идеологията и съдбата на ВМРО, може да бъде председателствана от ченге на ДС.
„Никой не обича ченгесарщината”, съгласява се един от младите революционери, който се обръща към мен само за малко, отпочивайки си по този начин от търкането по паметника. „Но Каракачанов ще бъде още само 2 години начело, после ще се оттегли. Обещал ни е”, зарича се онзи.
От тях разбирам, че в новото ръководство Каракачанов е сложил предимно млади хора от софийската организация. Това е повод за радост и гордост от страна на стоящите пред мен момчета, но на мен, с моя мнителен политически акъл, веднага ми става ясно, че по този начин Каракачанов си гарантира относителен комфорт и безпроблемно съществуване като шеф.
Попитах ги дали са доволни от коалиционната политика на партията им, визирайки Яне Янев. Директно любопитствам дали са пуснали глас за РЗС на националните избори (понеже там ги надъни Каракачанов).
„Никой не може да ни накара да гласуваме за тоя. Когато всъщност разбрахме, че подписваме споразумение с РЗС, вдигнахме бунт”, пояснява единият от воеводите, със шапка и шал на ВМРО.
Понеже съм добре запознат с поданическия манталитет на българския редови политически член, питам в какво се е изразил този бунт. Отговорът е повече от символичен, но все пак е логичен, с оглед на това, че е извън влиянието на тази група идеалисти да постигнат кой знае какво с инакомислието си - „Обърнахме знамената на ВМРО и се разхождахме с тях по този начин”.
Още един тъжен отговор следва, когато ги питам колко човека им е членският състав на младежката софийска структура – „20-30 души”.
20-30 човека...
И една пета от него стоеше сега пред този паметник и упорито се опитваше да изтърже следите от простотията на българина.
„Някога сте държали револВЕРО, а днес - парцали с ВЕРО”, шегувам се аз.
„Винаги има място за револвери”, смеят се на свой ред те.
Сетих се за предишния ми разговор с Каракачанов. Тогава той ми лансираше ВМРО именно като партия с консервативна идеология. Възразих му, че манталитетът на организацията е бунтовнически, а аз дълбоко не харесвам такъв. Тогава той се засмя чистосърдечно и каза, че бунтът е останал само в сърцата на младежите от партията. Държа да подчертая, че не го каза подигравателно, напротив, дори гордо. Но продължи да настоява, че ръководената от него партия е именно консервативна.
С младите воеводи полафихме за кадровата политика на ВМРО, споменахме някои „емблематични” фигури от партията, част от които вече разчистени от Каракачанов на последния конгрес. Фигурата на Бойко Ватев специално предизвика възмущението на младежите.
Изрично се позаинтересувах как върви пропагандата на българщината в Македония, понеже когато разговарях с Каракачанов на тази тема, той се хвалеше, че раздават в Скопие и не само там някакви лозунгарски лепенки, както и едно издание с истинската история на Македония, написана на македонски.
„Ако я бяхме напечатили на български, онези инстинктивно щяха да я хвърлят в най-близкото кошче за боклук”, уточни онзи път Каракачанов.
Още тогава ми направи впечатление, че политиката на ВМРО в Македония е просто една плиткоумна провокация, въпреки че Каракачанов, действително и наистина, се забавляваше като дете, когато ми говореше за тамошните им политически подвизи.
Вчера обаче воеводите ми споделиха, че „В Македония изтичат много пари. Не се оправдават разходи. Проблемът идва и от това, че разчитаме на местни българи, върху които няма пряк и чест контрол”.
Контролът върху парите на ВМРО според мен е и логичната липса на всякакво желание у Славчо Атанасов да се отцепи и да направи друга партия. Съответно им споделям това. Те обаче се опитват да ме убедят, че във ВМРО всъщност нямало кой знае какви пари.
Трудно ми е да им повярвам, въпреки че те не ме лъжеха. Просто ми казваха това, което на тях им бяха казали. Но си спомням как Каракачанов ми беше съобщил, че само 5000 евро наем взима от първия етаж на сградата им на ул. „Пиротска”.
Тия неща обаче едва ли достигаха до младите воеводи. Те жулеха упорито и със старание историческия монумент в студеното време, докато стичащото се по ръцете им веро капеше около паметната плоча.
А вятърът продължаваше да бие неумолимо шутове по червено-черното знаме на ВМРО.


Снимка - www.dariknews.bg

Скъпи Приятели,
Храбри Кнут-Хамсунци,

Най-лесното бе да се подчиним на партийната команда. Все едно не сме го правили и друг път. Когато, например, на седесарите им се наложи да гласуват за субекта с картонче в ДС Минко Герджиков, тъмносините трябваше да се оправдаваме защо ДСБ гласува против плоския данък, и всички вкупом сме пускали вот за миришещия на кисело зеле и марксисъм-ленизъм Желю Желев.

Да продължаваме да следваме обаче подобно поведение, на иначе стабилно развития в психологията на българския избирател поданически вот, е обида за хората, които имат активно гражданско самосъзнание и добре развита политическа култура.

Обида за нас, консерваторите и християндемократите. Затова предпочитам да оставя казионно ориентираното гласуване за провинциалния манталитет на социалистите, които гласуват „за” проклетата си тричленна абревиатура, но не упражняват правото си на глас „поради”.

Подобен акт на „избиране”, без последното да е белязано от разсъдъчната скала на антитезисната диалектика, е действие наизуст. Не е възможен рационалният вот, пък и емоционалният такъв вече не е оправдан, когато той намира основания в небрежно поникналата брада на този или онзи лидер. Ако преди сме гласували инстинктивно, бе поради романтизма на нашия антикомунизъм. И днес продължаваме да бъдем антикомунисти, защото това е въпрос на историческа правдина. Но днес просто вече не сме същите романтици.

Нищо общо с принципността в политиката няма и поведението, за което навремето са се шегували, че „всяка крива линия, която е успоредна на линията на Партията, е права линия” (тавтологията е по оригинал на острия социалистически гений). Затова ми е трудно да асимилирам подкрепата на Синята коалиция за кандидата за кмет на София Йорданка Фандъкова.

Но ние, храбри Кнут-Хамсунци, не сме програмираните комунисти, чието електорално поведение техните демагози дирижираха както си пожелаят, че да гласуваме априори за който и да е!

Затова нашето несъгласие за подкрепата на кандидата на ГЕРБ Йорданка Фандъкова е по своето естество костовистко. Да, инициирането на нашата facebook група „Кнут Хамсун за кмет на София” е също толкова костовистки акт, колкото бе и онова „От Тато до Гоце – винаги верен на Партията”, чийто референт бе Бойко Борисов. Така както именно костовистки постъпи самият Иван Костов, когато се разбунтува срещу статуквото в СДС и създаде Демократи за силна България. Тогава ние предпочетохме „духа” пред „тялото”, вървейки против собствения си инстинкт за самосъхранение. Но кой се самозаблуждава сега, че човек, „вкусил” от резонността на духа, ще спре отново взора си върху „тялото”?

Но не може да не уважаваме СДС, понеже ние всички първо бяхме седесари, преди да станем после каквито и да е. И не можем да уважаваме седесарите, които станаха царисти, а днес са гербери. Но да размахаме пръст срещу СДС означава по-скоро да бръкнем в собственото си око, отколкото да накривим шапката на който и да е. Понеже именно в школовката на СДС поставихме онези високи морални императиви, според които червеното завинаги се превърна в пейоратив. Затова и може би се научихме да разпознаваме винаги този цвят, независимо дали той изскачаше от нечия биография, злободневен дъх или, дори, манталитет.

Затова ми е трудно да повярвам на пропагандния плакат „ДЕСНИ, ГЕРБ, ДСБ, СДС – гласуваме с №6” ( районен кандидат за кмет от ГЕРБ в столицата). „Десни” и „ГЕРБ” е оксиморон. А целият замисъл на това пано е обидно-елементарен, понеже подценява критичния капацитет на десния избирател. Едва ли някой извън Бойко-Борисовата партия смята, че подобна фалшива екстериоризация на иначе висока идеологическа принципност (задрасканото „Леви” и „БСП”) ще мотивира някой от нас да пусне бюлетина със същата тази 6-ца.

И ние няма да го направим, именно поради това, че сме задраскали отдавна и веднъж за винаги „левичарството” въобще, но никога не сме се заблуждавали, че това може да стане, когато гласуваме за други леви. Това е все едно някой от съ-председателите на Синята коалиция утре да ни помоли йезуитски да гласуваме по някакъв повод и за Гоце. Така както Любен Дилов-син направи, когато Волен Сидеров се изправи на балотаж срещу Георги Седефчов Първанов.

Но това пропагандно платно е достатъчно красноречиво само по себе си. Факт е, съвременната политика е покупко-продажба на евтина визия. Аргументите за избор на политическото представителство се крият във вратовръзките на политиците, но не и в самите тях. Лозунгите са станали сами по себе си самодостатъчни аргументи, притъпявайки способността за критичност в електората.

Затова едва ли някой от нас се съмнява в победата на Йорданка Фандъкова, чийто основен аргумент в задаващата се надпревара ще бъде тежката/мъжката/косматата десница на Бойко Борисов, положена на рамото й.

На предстоящите избори за кмет на София ние, консерваторите и християндемократите, няма да сме победители. Но няма да ни видите и сред загубилите, понеже не сме участвали в надпреварата изобщо. Във всички случай обаче ще можем да съхраним ясното съзнание за достойнството си, че когато е трябвало и както сме могли, сме избирали принципно и спрямо собствения си вкус за политическо благоприличие.

И че за целта дори, въпреки възпитанието си, нарушихме покоя на един норвежки писател.


снимка: http://www.freewebs.com

Откъс от "Беседата".

Пролог

Когато Естернази усети с нозете си допира на скалисто-песъчливия склон, той разбра, че наближава брега на морето. И само след малко, съществото му бе погълнато от разкрилата се пред погледа му всеобхватна панорама – море и небе, пиршество на синевата.
Скалите преминаваха в морето остро, без прелюдия.
„Също, както в живота – камък и вода”, опита се да обозрe гледката си Естернази.
Денят уморено приемаше последните пурпурни лъчи на слънцето, които като верни негови пажове, с прашасали от службата мокасини, се готвеха да се потопят заедно със заника на господаря си в морската шир на хоризонта.
Нощта, напротив, отваряше сънено очи, примигващи под дългите й черни мигли срещу последните колесници от слънчеви снопове.
Другият мъж вече бе там, кръстосал крака на твърдината, с поглед, реещ се из синята панорама. Естернази можеше да се закълне, че онзи виждаше и отвъд амалгамата от въздух и вода.
Лицето му сякаш бе изваяно от същите субстанции, сътворили вятъра, морето и земната твърд под тях. С резки като на скалите черти, дълбок колкото морското дъно поглед и коси, снопчетата от които се рееха като бризове, мъжът бе застинал там, все едно винаги е бил част от природния ландшафт или пък е негово естествено продължение.
Приклякайки тихо до него, Естернази с удоволствие прие мълчаливото му присъствие и отново приюти взора си из синевата.
Вдишваше дълбоко, пълнеше дробовете си с парцалите въздух на игривия вятър, имайки чувството, че заедно с него попива и от цялата атмосфера на космополитната природа. Макар да не бе сигурен, дали той черпи възвишеност от нея или тя го поглъщаше в дебрите си. Но Естернази нямаше нищо против да докосва с поглед природата и на свой ред тя да му отвръща със същото, понеже по този начин той имаше чувството, че низкото му човешко същество се увековечава посредством нея.
„Тленното става нетленно. Плътта губи себе си, приемайки през порите си етер-а на вечното съществуване. Основанията на смъртното чезнат пред взора на метафизическото”, мислеше си Естернази, усещайки топлия дъх на вятъра по врата си.
Умиротворен от съприкосновението си с отвъдното, той осъзна, че човек е значим само тогава, когато се абстрахира от чисто човешкото.
Вече затворил очи, опиянили се от дълбоката синевата отвред - прелюдия към инобитийните реалии, Естернази наруши мълчанието:
- Кой е най-важният въпрос на човешкото съществуване?


Глава I


Питането на Естернази не смути по никакъв начин ефекта от обземащата ги атмосфера, белязана от умърлушеното отстъпничество на деня и предпазливото промъкване на глашатая на нощта – здрача.
Гласът на другия сякаш бе поредната еманация на природния ландшафт:
- Най-същественият въпрос на човешкото съществуване е може би този дали Исус от Назарет е възкръснал на третия ден от смъртта си – тембърът му като че ли бе изваян от молекулите на водата.
Естернази въздъхна някак обречено. Личността и смисълът на Христос винаги са будили интереса му, но това бе тема, която повдигаше повече въпроси, отколкото разполагаше с отговори. Затова и след кратка пауза възрази:
- Ако правилно те разбирам, въпросът дали Христос е възкръснал на третия ден от разпятието му е всъщност отговорът на дилемата дали съществува Бог . Но тази дилема, струва ми се, е такава за все по-малко хора. А скоро, мисля си, тя ще занимава умовете на малцина, с оглед на това, че кръгът от хората, интересуващи се от възможността Бог да е изобщо реалност, се свива.
„Нещо като жива верига от облечени в бяло хора, които отстъпват пред напора на размахващата островърхи шипове тълпа, намазала ги отпред със смъртоносна слюнка от собствения си порок”.
- Една дилема става ли по-маловажна, ако занимава умовете на по-малко хора? – някак тихо и спокойно попита събеседникът му. – Губи ли собствените си основания даден въпрос, когато той бива задаван по-рядко?
- В такъв случай този въпрос става неактуален, независимо дали по същество си остава неразрешима загадка или напротив – в същия дух отвърна и Естернази, а в съзнанието си видя как освирепялата тълпа, като избягал от резерват добитък, вече газеше по коремите отстъпващите хора, чиито бели дрехи поемаха от калта по нозете на тези, които освен това ги и кълвяха, сякаш за гарвани, но не с клюнове, а с намазаните си с порок островърхи копия.
- По думите ти излиза, че Бог е неактуален.
Естернази не разбра дали последното е въпрос или констатация от страна на събеседника му. Но така или иначе, вътрешното му „Аз” се противеше на идеята, че непознатият можеше да го сметне за тесногръд материалист. Той не бе и атеист, макар че имаше критичен и пъргав ум, който често кихаше шумно в най-съкровените моменти от неделните служби в храма.
И сам Естернази се учуди на себе си, когато се чу да доверява на другия:
- Не искам да живея сред хора, за които Бог не е актуален. Аз не съм примерен вярващ, уви, боя се, че всяко едно религиозно лице, престрашило се да надзърне в битието ми дори за секунда, стреснато ще подскочи с раздразнени рецептори, или поне онези от тях, с които вдишва греха и го издишва като херувим, и истерично ще започне да търка очите си, страхувайки се порокът, на който е станал свидетел, да не е полепнал по тях. Уверявам те, самообладанието му ще абдикира и ще се скрие в някоя животинска хралупа, на чийто вход ще закачи предупредителна табела за гостите си, гласяща „С хората дотук”.
Но чисто човешките ми слабости, които биха причинили подобен дискомфорт на богоугодните люде, не ми пречат да търся трансцендентното присъствие над мен.
- Следователно и твоят ум се занимава с това дали Исус от Назарет се е завърнал сред живите на третия ден след разпятието му – поддаде другият.
Естернази призна правотата на тези думи:
- Дори и така да е, в такъв случай какъв е отговорът на най-важния въпрос на човешкото съществуване, а именно дали Христос е възкръснал? – форсира започналия разговор той.
- Може ли едно нещо, в случая дилемата дали Исус от Назарет се е върнал сред живите, бидейки веднъж вече умрял, да бъде най-важното нещо, ако са му снети всички въпросителни и за всяка една част от него хората имат своя отговор? – отвърна с въпрос онзи.
Естернази си даде сметка, че гласът на събеседника му е почти винаги еднакъв, независимо дали задаваше въпрос или просто отговаряше на такъв.
„Като релсова линия, права и скучна”.
- Ако имаш предвид това, че незнайното и недостъпното за човешкия умствен взор е като мотор за неговото развитие, то аз бих се съгласил с теб – отвърна обаче на глас той.
А сетне продължи:
- Но ако някой победи Бог на земята, то това няма да е дяволът, а съмнението, което сам Той толерира сред хората със своята недостъпност и загадъчност. В природата на човешкото същество е то да иска отговори и когато то не ги получава, започва да си търси други богове. А човекът е пестелив клиент и пресметливо гледа с какво пълни пазарната си кошница. Затова и аз настоявам да чуя какъв е отговорът на това дали Христос е възкръснал на третия ден след разпятието му? – твърдо, но уважително повтори въпроса си Естернази, който знаеше добре за себе си, че макар и живеейки в цинично време, от чийто меркантилизъм не бе попил, то той предпочиташе пред всеки друг отговор тъкмо рационалния такъв.
Естернази винаги се бе отнасял с уважение към идеята за отвъдното метафизическото присъствие, монолитно и самодостатъчно. Според него подобна идея за Висш разум бе по-стойността от човешкия й притежател, където тя намираше подслон в дъждовните нощи, просветващи само от книжалите на светкавиците.
„Съответно и в моята кошница има застояли стоки, които за другите хора са с изтекъл срок на годност”.
Но той предпочиташе, когато поиска небцето му да се отърка в лъжица с мед, никой да не му поднася катран под угодническите уверения, че само цветът му е различен от този на меда.
Затова Естернази погледна въпросително събеседника си, очаквайки неговия отговор.



Глава II


Гласът на другия прозвуча по-безпристрастно и от този на съдия, свикнал да произнася рутинни присъди:
- Ако Исус от Назарет е отворил веднъж вече склопени очи, то значи тленното е победило нетленното. Ако духът Исусов не се е завърнал в човешкото си тяло, за да го възвърне към живота след смъртта му, то физическото е материя, която е отвъд юрисдикцията на духовното.
„Ясно и просто. Петдесет на петдесет. Ези или тура, бяло или черно. И в същото време разликата между едното и другото е като тази между земята и небето. Земя или небе, но не и едновременно двете”, мисловно се мръщеше Естернази и усети как горчивината обагря вътрешното му същество.
„В подобен случай разликата между едното и другото не е трета страна, както по принцип между лявото и дясното стои центърът. Разликата тук са загубилите човешки съдби, заложили всичко на тура, след което се е паднало ези”.
- Да разбирам ли – леко суховато започна на глас Естернази - че в първия случай, т.е когато Христос възкръсва, има Бог, понеже благодарение само на отзивчивостта на подобна сила е възможно животът на Исус да победи неговата смърт. Следователно хората притежават свой духовен императив и затова те не трябва да са безразлични към естеството на земните си дела.
Докато при втория случай, в който Христос не се е завърнал, макар и временно, от света на нетленното към този на тленното, нещата стават по-сложни.
- Кажи какво имаш предвид, когато казваш, че при този втори вариант, нещата се усложняват? – запита го безизразно другият.
- Ако Христос не е възкръснал, то имаме няколко варианта като причини, поради които не го е направил. Първо – разсъждаваше на глас Естернази - може окончателната смърт на физическия Христос да не опровергава наличието на Бог, тъй като последният може да е първопричинител на света, но да не се ангажира впоследствие с вторична намеса в творението си и прякото си застъпничество за който и да е човешки индивид.
Второ, Бог може да съществува, но да не е оторизирал Христос за свой специален син, носител на извънредни характеристики и ангажименти, и затова да не го е възкресил.
Трето, Христос е универсален морализатор, който проповядва съществуването на Бог, който обаче всъщност е достоверен само в съзнанието му. Т.е подобна метафизическа сила не съществува в действителност.
Нотка на веселие у излъчването на другия като че ли посрещна последните думи на Естернази, поради което последният се изненада, понеже тъкмо бе привикнал към емоционалната пестеливост на събеседника си.
- Нека разгледаме всеки един от твоите варианти – монотонно заговори другият. - Ако Исус от Назарет е възкръснал след причинените рани от приковалите го гвоздеи и промушилото го копие, и вече задушил се на кръста от невъзможността да си поема въздух, то значи определено инобитиен Създател съществува. А щом Той е факт, то човешкото битие трябва да бъде богосъобразно, тъй като всяка една твар трябва да се съобразява с могъществото на висшестоящия си съквартирант.
Слуховъзприятието на Естернази като че ли бе погъделичкано от недотам добре прикрит цинизъм, който се поддаваше изпод откровеността, с която онзи изрече тези си думи.
Самият Естернази флиртуваше с цинизма. Смяташе, че той може да бъде горчивия коректив на брошките с кичозен блясък, които хората обичаха да закачат по битиетата си. Затова и донякъде престорено възрази:
- Момент. Това, което току що каза, че всяко нещо трябва да се съобразява с могъществото на висшестоящото присъствие, не е ли порочно схващане, тъй като по този начин излиза, че ние трябва да търсим разбирателството с Бог по една прагматична причина. А именно, че Той може да ни унищожи във всеки един момент и съответно на нас не ни остава нищо друго, освен чрез изявата на една парадната вяра в Неговите основания да бъде това, което е, да го умилостивяваме? Т.е правото на силния е право не поради неговите заслуги, а поради това, че е силен?
- Самата вяра е изпращане на ирационално натоварени енергийни импулси с висок интензитет на сигурност и благоразположение спрямо осъществяването на обекта на вярата, който най-често е проектирано от тези импулси утопично положение, различно от това, в което живее на субекта на вярата, т.е този, който е в процес на вярване.
А ако това, което казваш, е така, а именно, че мотивацията да се съобразяваш с Висшия разум е прагматично обусловена, понеже диханието на човека е зависимо от волята на Твореца, то подобно подчинение се базира на страха. По този начин се култивира вяра, подтикната от инстинкта за самосъхранение в хората. Което ще рече, че въпросните енергийни импулси, за които казахме, че представляват вярата, не са доброволен и самоинициативен акт на отделната личност. А смяташ ли, че Творецът би бил носител на характеристиките на божествеността, ако изнудва хората да вярват в него и прилага санкции спрямо тях, ако те не го правят?
Ясното съзнание за съществуването на божественото присъствие – продължи другият - трябва да кореспондира с човешкото поведение, но само в насока, която да е лишена от принудеността. Човек трябва да търси Висшия разум в съ-причастието си към добрите дела, а не в страха си от наказание заради лошите си такива.
В същото време обаче е правилно и положението, в което природата на елементарното трябва да се съобразява с естеството на възвишеното, което всъщност имах предвид, когато казах, че при съществуването на подобна извънредна сила като метафизическата човешкото битие трябва да бъде съобразено с нея. Но защо това е така, мисля, че тепърва ще става дума.
Естерхази кимна с глава в знак на съгласие с чутите думи. Сетне каза:
- Нека наистина сега говорим за това, за което вече започнахме, а именно за Христос. Какво е положението, ако Исус не се е успял да победи смъртта, връщайки се към живот?
-Ако пък Исус от Назарет не е възкръснал, то, както отбеляза ти, има няколко възможности – започна да извайва своя отговор събеседникът му, все едно плетеше дреха от мека тъкан.
Първата от тях е, че Творецът е само първопричинител на света, който се отказва от по-нататъшно вмешателство в него и затова не е предотвратил тежката съдба на Назарянина. По тази логика първоначалният импулс на всичко съществуващо е с божествен произход, а сетне то се развива според собствените си възможности. Т.е един път създаден, светът е оставен сам на себе си.
Подобна идея не бе чужда на светоусещането на Естернази, който продължи да слуша другия:
- Но ние знаем, че Творецът, освен света, е създал и конкретно хората. Като всеки творец, Той е чудесно запознат с творението си. Знае какво представлява човекът, неговата същност и поведение. Запознат е и със същността и функционирането на заобикалящата хората среда като част от света. Следователно съвместявайки двете отделни категории, „хора” и „среда” , Той е получил уравнение, в което за Него няма неизвестни величини.
Ето ти един аналогичен пример. Хората са измислили числата. Да вземем две от тях. Например числото 4 и числото 3. Знаем естество им и различните им свойства при математическите операции с тях. Когато ги съберем например, ние получаваме числото 7. Ако пък извадим 3 от 4, единица ще ни гледа отсреща като новородено от взаимодействието на своите родители.
По същия начин, като наш създател, Творецът е запознат с човешката природа, познава и заобикалящата ни среда, следователно знае и какъв резултат ще се получи, когато „събере” тези две величини „хора” и „среда” . Следователно, след създаването на две същности и тяхното приобщаване, Бог няма пряката необходимост от повторно вмешателство, тъй като за него получилото се уравнение е с предизвестен резултат. И няма необходимост от изрично вмешателство, за да получи отговор на въпроса какво ще се излезе, когато одушевеното и неодушевеното си взаимодействат.
Естернази се опита мисловно да обходи казаното:
- Излиза, че ние участваме в една формула, чийто отговор е ясен предварително за Бог. И не е необходимо Математикът да променя дадени числови изражения или математически операции, за да постигне определен резултат.
Дошлото отстрани кимване окуражи Естернази, който продължи да разсъждава на глас:
- Но Бог, предвиждайки естеството на субекта - хората, както и естеството на материалния им периметър – околната среда, е предвидил под някаква форма и разпятието на Христос . Съответно е знаел и за предстоящото мъченичество на християните, пък и не само тяхното, знаел е за мъченичеството на хората въобще тъй като си е давал ясно съзнанието или, прощавай, сметката, (нали говорим за математически операции) за факторите от човешкото съзнание, които ще доведат до появата на тази социална деривация. И все пак не се е намесил, за да предотврати мъченичеството, така както и не е възпрепятствал римляните, когато те са приковавали Христос на кръста. Явно строгите логически операции не се нуждаят от интервенция отвън, иначе биха дали дефект – с известно раздразнение в гласа си завърши Естернази, който усети, че пулсът му се е ускорил при изричането на последните си думи . Стори му се дори, че в тон на моментното му настроение и морето долу се разбунтува, започвайки да замерва скалите все по ожесточено с вълните си.
Той разбра, че другият е усетил емоционалното му напрежение и мълчейки, му дава време да се слее с мира и хармонията на протягащата ръцете си към тях нощ.
- Но нали в дебелата книга с черни корици (*Библията, като като gloss отдолу) пише, че Бог е любов... – донякъде омаломощено прошепна след малко Естернази.
- Бог е преди всичко любов когато възкресява Исус от мъртвите. Във втория случай, когато Бог предпочита да не се намесва вторично, Той е преди всичко безпристрастен Разум. А тук може би е уместно да те подканя да размислиш, ако си такъв могъщ управленец, какъвто се предполага, че е Създателят, и когато цяла вселена и милиарди съдби стоят на плещите ти, с какво би било по-уместно да ръководиш целия този конгломерат от съзнание и материя – със сърцето или с разума си.
Мисля, че когато се борави с подобни количества, камшикът на разума е по-полезен водач от воплите на сърцето за милостиня.
А що се касае до това, че Творецът е могъл да предвиди мъките и тегобите на хората, с оглед на това, че е техен създател, както и първоизточник на околната им среда, в която те конструират живота си, то това също е вярно. Но защо в такъв случай Той не е възпрепятствал човешката неволя въобще, мисля си, ще стане дума тепърва, когато неизбежно ще говорим за наличието на злото в света изобщо.
Но нека сега обърнем внимание, за да не ни се разпокъсва мисълта ни, и на втория вариант на положението, което ти изтъкна като възможна причина за не завръщането на Исус от Назарет към живота след смъртта, а именно, че Творецът не е го е възкресил, понеже Назарянинът не е бил припознат от Него като свой специален син – при споменаването на последното, искрици веселие като че ли запълзяха с огъня си към цитаделата на сериозността, от върха на която, изглежда, иначе произнасяше речите си говорещия.
Присъствието му бе дискретно и неангажиращо. За сметка на това, интонацията, заедно с нещата, които излизаха през устата му чрез нея, вдъхваха респект у Естернази.
- Много съображения против подобно схващане могат да бъдат изтъкнати – продължи онзи. - Болшинството от всички са с предимно логичен характер.
Но кажи ми, приятелю – с това му обръщение към Естернази последният усети за първи път подобна нотка на изявена симпатия от страна на своя събеседник – ако Исус, най-възвишеният от всички смъртни, раждали се на тази земя, не е заслужил да възкръсне, то тогава кой ще да е? Ако този, който дарява живота си, посветен на нравствения пример, в името на изкуплението на другите, не е достоен за чудо като възкресението, като жест от страна на Висшия разум за добродетелния начин на съществуване на Назарянина, то тогава има ли някой, който да спечели подобно благоразположение от страна на Твореца? Ако Исус, умрял на кръста с името Божие на уста и с ангажимента си към останалите хора, не е достоен за син Божий, кой тогава ще е?
Това бяха констатации под формата на въпрос, усети Естернази.
- Трудно е действително да си представиш, че съществува по достоен човек от Христос, който да заслужава възкресение повече от него – съгласи се той. – Тъй като добряци по света има много, но колко от тях биха отдали и дали живота си в името на добротата?
„Всички сме добри, когато така заповядва тоягата. Когато обаче последната се завърти, за да ни приучи на зло, колко от нас остават добри, под страха да я посрещнат с плътта си?”
- Така е. Едно е човек да бъде добър, друго е, когато е способен да вдигне ръка, защитавайки добротата изобщо – съгласи се и събеседникът му. - Още повече, когато знае, че с това си застъпничество го очаква тежка и тягостна смърт, какъвто е бил случаят с Исус от Назарет.
Естернази не бе празен идеалист, чиито дробове вдишваха мечти вместо въздух. И знаеше как човек, осмелил се да вдишва мечти, плюе кръв след това.
И макар идеалите да не бяха куха химера за него, той гледаше на тях като на нещо дълбоко нехарактерно за хората. Затова и в съзнанието му абстракции като „доброта” и „злина” бяха като птича къщичка, построена върху кухо дърво. Но в същото време се възхищаваше на историческия Исус като фигура, разбила чревоугодническия шаблон на природосъобразното човешко оцеляване, концентрирало се само в задоволяване на примитивните си нужди.
„ Рунтавите хора, на чиито рамене грехът и пороците им ги приковават завинаги към жадната за моралното им блудството земна пръст, на свой ред разпнаха Христос. Но дори и окървавен на кръста, той им е показал, че е отвъд тяхната юрисдикция на тщеславието”.


МТ: Текстът все още не е окончателен.

Кандидатура на Кнут Хамсун
за кмет на София.


Уважаеми приятели на Синя София,
Несъгласието си с решението на ръководствата на ДСБ-София и СДС-София да не издигнат своя кандидатура за кмет на столицата на задаващите се избори, както и с това, че двете партии избраха да подкрепят номинацията на ГЕРБ за поста Йорданка Фандъкова, ще изразя с един символичен протест. Той се изразява в инициирането на facebook група, озаглавена „Кнут Хамсун за кмет на София”, с което искам да покажа, че политическата чистоплътност на избирателите на двете партии в столицата е по-голяма, отколкото допускат техните ръководства.


Основания за подкрепата на Кнут Хамсун:


1)Той е популярен за българския избирател от телевизията. А това е принципът, по който е конструиран в момента съставът на изпълнителната власт на страната, в лицето на Министерски съвет и не само. Настоящият министър-председател Бойко Борисов, подобно на Хамсун, легитимира своята власт посредством перманентно медийно лансиране на образ-иконата си.

2)Досегът му с политиката е индиректен. Подобно на кандидата на ГЕРБ Йорданка Фандъкова, която, преди да бъде поканена в Столична община за заместник кмет на образованието, е била учител и директор в 73-то училище "Владислав Граматик" в София, така и Хамсун, бидейки писател, за което получава и Нобелова награда за литература за романа си „Благодатта на земята”, се обявява против Съветската експанзия и Британския империализъм срещу бурите.

3)Не е роден в София. Аналогия отново с кандидата на ГЕРБ за столичен градоначалник Йорданка Фандъкова, чийто платонически юношески въздишки са обогатявали небосвода над град Смолян. Подобен е и цивилният статус на бившия кмет на столицата и настоящ министър-председател Бойко Борисов.



Евентуални обструкции пред кандидатурата на Кнут Хамсун:


1)Той не е бил русофил. Хамсун е яростен пропагандатор на немската литература и култура като дори си сътрудничи с местните нацисти в Норвегия срещу руснаците. Германофилството на Хамсун може да се окаже дълбоко проблематично за успешното лансиране на кандидатурата му за столичен кмет, с оглед на това, че българският избирател традиционно интимничи политически с източно-азиатските географски реалии. Свидетелство за последното е фактът, че по инерцията на конюнктурата, двата основни политически субекта ГЕРБ и БСП отмениха първоначалното решение на СОС българска улица да носи името на проф. Богдан Филов, както и това, че настоящият премиер Бойко Борисов е обслужвал физическото тщеславие на социалистическия диктатор Живков. И отново, в отлика с Хамсун, кандидатът на ГЕРБ за кметското място на столицата Йорданка Фандъкова е завършила руска филология в СУ „Св. Климент Охридски”.

2)Той е носител на Нобелова награда. Последното, както и всеки друг отличителен знак за лична интелигентност и общностен принос към културата/науката, причинява дискомфортен сърбеж на българските граждани в лицето на електората и политическо му представителство. В отлика на този аргумент обаче мога да посоча, че лидерът на ДПС Ахмед Доган е носител на орден „Стара планина”, а министър-председателят Бойко Борисов е бил избиран многократно за „Мъж на годината”.


3)Той е изстинал дълбоко в земята. Това, че Хамсун е мъртъв от известно време насам е без значение за българската политическа практика, според която втори живот като политически фактор са имали или имат редица нашенци, като започнем от цар Ивайло (приключил свинар) и стигнем до Татяна Дончева (приключил цигулар) и Юлиана Дончева (приключил модел).


С уважение към избирателите
и софийските ръководства на ДСБ и СДС,
Мартин Табаков

снимка - http://www.obichamsofia.com/

Откъс из "Беседа за третия ден от смъртта Му".
Част първа от глава VII.


Естернази отдавна не се бе смял така – чистосърдечно и истински. По принцип, независимо какво мислеха другите, смяташе, че смехът най-отива на глупавите люде. Затова и те бяха най-веселите хора. Защото сърбежът в коремите им, който ги караше да се кикотят за всякакви неща, бе достатъчно показателен затова, че имат дефицит в главите си.
Иначе смехът бе застинал в корема на Естернази и се бе вкаменил там от години. Все едно вместо търбух имаше камък в корема. Когато се смееше, тази буца му тежеше в съществото и винаги го обагряше с някаква горчивина.
„А да се хилиш с горчивина е подигравка както за смеха, така и за горчивината”.
И в същото време той бленуваше да се смее както и колкото другите хора. Искаше му се, когато види някой комик, вместо да мисли затова колко е жалко за един човек да провокира внимание върху себе си посредством мимиките на лицето си и умишлено непремерените си жестикулации, да отвори уста, от която да се излее като поток първичния нагон на непринудено веселие.
„ Да зейне устната ми паст като на другите. И като на тях да ми се видят жълтите зъби, между които са се складирали остатъците от сдъвченото ми меню и да хвърчат през нея слюнки като разгонени блудници. Да се държа с двете си ръце за корема, червендалестото ми лице да се налее с кръв и аз да грухтя в нечленоразделни звуци”.
Естернази нямаше нищо против да бъде глупак поне за един уикенд.
Мисловният му унес бе прекъснат, когато събеседникът му проговори:
- По принцип човешката природа е като самата природа. Красива и грозна, буреносна и спокойна, опасна и безопасна, променяща се и все пак достатъчно стабилна.
„Да кажеш, че нещо е вляво и вдясно, горе и долу едновременно, значи, че нямаш идея дали е вляво или вдясно, горе или долу”.
Освен това Естерхази се замисли, че приравнявайки природното и човешкото, особено когато морето и небето бяха пред очите му, си е чисто посегателство към чистотата на природата. Ако бе морето, би удавил говорящия, ако бе вятъра, би му спретнал един пердах с въздушните си юмруци.
- В какво човешката природа е променяща се и в какво стабилна? – запита той, протривайки с ръка корема си, където усещаше приятна умора от отдавна забравеното упражнение – смеха.
- Човекът е постоянен в несъвършенството си. Оттук и в греховността си. Но затова пък той може да бъде стабилен в опита си да преодолее греховността си, следователно и да коригира доколкото е възможно несъвършенството си.
- Какво разбираш под човешко несъвършенство?
- Болшинството грехове на човека идват тогава, когато страстта надделее върху волята му. Ирационалният копнеж се налага над разумното му начало. В това се крие несъвършенството на човешката природа тъй като тук не става дума за първоначален грях, който да е и наследствен на целия човешки род.
„Ахам. Откъснатата ябълка си е оправдание на неугледния човек защо е именно такъв. Колко удобно е да кажеш, че не си съвършен, понеже си съгрешил веднъж, вместо да си признаеш, че просто по природа си далеч от съвършенството.
Още повече, че едно съвършенство не греши. Или ако греши, го прави с финес, по съвършено му. И не се разхожда после със смокинови листа по слабините си.”
- Ако страстта и волята на човека се обединят в еднаква интенция, то той е способен на големи постъпки – лоши, когато страстта надделее над волята му, и добри, когато волята се наложи над страстта – продължи другият, а гласът му се носеше сякаш образуваше дует с песента на разтилящите се вълни на морето под тях.
Но както вече може би си разбрал от нашия разговор, несъвършенството на човека е независима от самия него величина, за която той не е отговорен. Той е несъвършен по природа, но от него зависи дали ще компенсира това несъвършенство интензивно чрез духовна еволюция или ще се лута в физическата безпътицата.
- Струва ми се, че прибързано анатемосваш страстта, която според думите ти, успоредно с волята на човек, играят основна роля в съществуването на хората. Затова и се питам, лошо ли е страстта, дори когато тя е насочена към това да обичаш и да бъдеш обичан? – избълботи Естернази и мислено го хвана срам, че с грубостта на гласа си наруши арията на морето.
- Страстта е амплитудно състояние на човешкото съзнание. Това ще рече, че това е емоционална крайност, която се отразява и на психиката на човека. И вече няма значение, дали страстта е насочена към това да обичаш и да бъдеш обичан или нещо противоположно на това.
Защото крайността възпрепятства възпитанието на безпристрастен светоглед и хармония на съзнанието. Да имаш крещящата нужда да бъдеш обичан означава преди всичко, че тава ти състояние изкарва от релсите на нормалното функциониране съзнанието ти.
Това е така, понеже страстта е порив. Или по-точно – перманентен порив, който не изригва еднократно като лавата на вулкана, за да застине след тази ерупция, а постоянно се възпроизвежда. Индивидът концентрира цялото си съществуване в удовлетворяването на този порив, който рисува в съзнанието на човека въображаеми и имагинерни норми, които Аз-ът се опитва да претвори в конкретна реалност, а това обикновено е невъзможно. Съзнанието започва да функционира само в рамките, зададени от порива, което, както казахме, въздейства отрицателно на психологическото равновесие на човека, а последното се отразява и в логична социална деривация в битието му.
Уважението, което Естернази постепенно възпита у себе си към личността на другия, му попречи, да сподели игривото си впечатление от хората, че страстите са по-скоро в гащите им, отколкото в главите им. Затова той заговори за друго:
- Преди малко каза, че природата и човека си приличат по това, че двете могат да бъдат променящи се или стабилни. А в какво се различават?
- За разлика от природата обаче, човекът е одушевен. Затова той може в противовес на нея, да осъзнава своето присъствие на земята – отвърна събеседникът му.
- В такъв случай, мисля, че й завиждам на природата, тъй като тя освен хубава, може да бъде и грозна, но няма как да осъзнае това – самият Естернази възприе думите си за предателство спрямо бриза, чиито ласки, които чувстваше по себе си, сякаш секнаха, и все едно студени и старчески пръсти започнаха да го дращят по врата.
- Така, както не осъзнава и хубостта си – допълни другият.
- Ако за природата болшинството хора могат да бъдат единодушни кога тя е хубава и кога не, то как стои този проблем при човека? Т.е кога казваме, че един човек е красив и кога, че е грозен? Трябва ли да тълкуваме красотата в човека в контекста на неговата зрялост на духа? – заинтересува се Естернази.
- Един човек е красив, когато той има естетически оразмерени физически пропорции – дойде отсреща лаконичният отговор.
- Момент – театрално се престори на изумен Естернази. – Не отнасяме ли красотата на човека към неговата душа? Може би към зрялостта на неговата душа, ако вземем предвид логиката на собствените ти думи?
- Една душа не може да бъде красива. Тя е или от по-примитивен вид или от по-възвишен – възрази събеседникът му, а думите му все едно бяха зимни снежинки, които щипят бузите на малко дете.
- Т.е асоциираш красивото само с физическото и визуалното в човека? – този път искрено се учуди Естернази, който бе възпитан в духа на красотата отвътре. Всъщност, в много неща бе научен да вярва, макар че не му бяха по вкуса. Но във всички случаи виждаше, че срещу него стои одухотворен тип и очакваше от него отговори, които да са подобни.
- Точно така. Красивото е винаги екстериорно по своята природа. То е обвивка, етикет, но не и съдържание. За дефиниране на съдържанието има други категории, като красивото не е едно от тях или поне смисълът на това понятие е прекалено плитко, за да пресъздаде едно съдържание.
- Какво ще рече тогава, като казваме за определен човек – „Той е красив отвътре”? – продължи да настоява Естернази.
- Предполагам, това означава, че той има красиви дробове, съразмерни бъбреци и виещи се като лилии черва – отвърна събеседникът му.
Смехът на Естерхази секна, когато той не видя и следа от издайнически извибрирал мускул по лицето на другия, провокиран от шеговитост.
- Но, ако трябва да сме коректни – допълни другият напълно сериозно – за едни дробове е по-важно да бъдат здрави, а не красиви.
Макар че не го познаваше, този човек бе вдъхнал вече достатъчно голямо доверие и уважение у Естернази, затова той прехапа устни и извъртя глава встрани, задържайки веселието в стомаха си, така че да не се засмее повторно пред лицето на другия. И в същото време той бе убеден, че смисълът на тази маневра не е останал скрит от събеседника му.
Естернази не бе експлоататор на физическите пропорции в човека, но с искреността на непредубедения ум, той ясно съзнаваше, че предпочита красивото пред грозното.
И оправдаваше господството на красивото в йерархията на човешките стойности. Голата и чистата красота подкупваха със своята висока естетика.
„Готов съм да простя на едни красиви очи само защото са красиви, ако ще и дяволът да ме приковава с погледа през тях ”.
- По твоята логика, грозният човек е този, който няма правилните физически пропорции? – продължи той.
Дискретно кимане с глава от другата страна му показа, че е прав в питането си.
- Но не рискуваме ли да обидим даден човек, казвайки му, че той е грозен?
- По този начин ти не го обиждаш, а констатираш факт. Самият факт е неутрален. Той трябва да бъде източник на разбиране, а не на обиди.
- Да, но етикецията в междуличностното общуване изисква подобни „факти” да бъдат премълчавани – все още упорстваше Естернази, въпреки че сам пред себе си вече бе признал правотата на събеседника си. Нещо повече, в казионното благоприличие между хората той виждаше преди всичко тънкия фалш на плахия човек, който е приел да играе в пиеса, в която всички са принцове и принцеси.
- Етикецията трябва да бъде концентрирана върху ясното разбиране за полезността и неполезността й за хората . Ако ти отидеш при пустинята, след като си бил на някое приказно място, ще си даваш сметка, че пясъкът и жегата правят от пустинята една неатрактивна гледка. Никой, разбира се, не те кара да й кажеш „Пустош, ти си грозна, в сравнение с това, което съм виждал!”. Но, ако тя те попита „Кажи ми, човече, аз грозна или красива съм?”, то ти ще бъдеш изправен пред една дилема – дали да избереш истината или лъжата при своя отговор.
Естерхази се зачуди, ако морето или небето го попитаха кое от тях двете е по-хубаво, какво щеше да им отговори.
- Да разбирам ли в такъв случай, че истината е по-добра?
- Уви, като всяко сложно понятие, трудно е да се определи и истината еднозначно като добро или лошо понятие – отвърна мъжът. - Истината е по-подходяща тогава, когато има по-ползотворен ефект върху адресата й. Т.е, ако знаеш, че казвайки истината на някого, то това ще бъде полезно за него, тогава бъди откровен.
- Ами ако този ползотворен ефект се получава от лъжата?
- Тогава лъжи. Но при истината и лъжата е важно да се знае при употребата им, чий комфорт е търсеният – този на адресанта или този на адресата. Лъжата не е оправдана при първия случай, за разлика от при втория. T.e човек има моралното право да излъже някого, когато това е добре за лъгания, и няма подобно право, когато го лъже в името на собствените си интереси.

МТ: Текстът не е окончателен. Предстоят му стилистични промени.

Един обречен Кадиев/


Месеци след като загуби катастрофално националните избори, БСП, окървавена от собствената си, а и от чужда кръв, стои пред ново предизвикателство – изборите за кмет на столицата.

Обсъжданите кандидати на столетницата за поста на софийски градоначалник са няколко имена. Сред тях най-достоверните, с оглед на това да бъдат признати за официална кандидатура на партията, са тези на бившият заместник-министър на финансите Георги Кадиев и новоизбраният депутат Петър Курумбашев. Споменава се също така и шефът на столичния район „Изгрев" Панайот Бончев, за когото се знае, че е добре разпознаваем в низовите структури на БСП, но няма силни позиции сред елита на партията. Таско Ерменков, изпълнителен директор на Агенцията по енергийна ефективност (АЕЕ), също бе един от вариантите за кандидат за поста.

Реално обаче кандидатите са само двама – Георги Кадиев и Петър Курумбашев. Първият оглавяваше мажоритарната листа на 23 софийски район на изборите за национален парламент, а вторият – тази на 25, където макар и да не спечелиха първите места, узурпирани от анонимниците на ГЕРБ, то се представиха достойно. Кадиев инкасира по-добър резултат в 23 софийски район от фаворита Иван Костов, а Петър Курумбашев остави със своите 36573 гласа зад гърба си другият претендент на Синята коалиция Екатерина Михайлова.

Далеч от сухата статистика обаче стоят мотивите, според които един от двамата ще бъде избран като официалната кандидатура на БСП.

Силният коз на Георги Кадиев е този, че вече получи категоричната подкрепа на столичната организация на партията, чийто Градски съвет вече го одобри еднозначно. Това решение предстои да бъде потвърдено и от Градската конференция на БСП следващия месец. Одобрението му едва ли е учудващо, понеже шефът на БСП-София, Румен Овчаров, е сред най-близките хора на Кадиев. Самият Кадиев подаде навремето оставка като заместник-министър на финансите, чийто ресор бяха митниците, поради две причини, въпреки че официално мотивира оттеглянето си поради несългасие с финансовия министър Орешарски за политиката, водена от него в областта на НАП и безмитната търговия.
Първата от тези причини е тази, че шефовете на НАП и агенция „Митници” бяха определени без съгласието на Георги Кадиев. Втората, той хвърли оставката си в знак на солидарност към напусналия кабинета Румен Овчаров.

В същото време, със своите критики към кабинета „Станишев”, които не спират и в дейността му като настоящ общински съветник, Кадиев акумулира неприязънта към себе си сред хората от централните органи на БСП. Хората около лобито на Станишев скърцат със зъби при споменаването на името му.

Човекът, на когото залага самият Станишев, е Петър Курумбашев. Последният именно с неговото благоволение се добра и до депутатското място. Самият Курумбашев обаче не е така тясно свързан с БСП, още повече, че той бе избран за кандидат народен представител от гражданската квота на партията. Явно забравил за периода, в който бе част от сценаристите на телевизионното шоу „Ку-ку”, което громеше БСП, Курумбашев се изявява в сферата на политическото именно от името на въпросната партия.

В крайна сметка обаче, най-вероятният официален избор на БСП ще бъде именно Георги Кадиев. Възможно е лобито на Станишев да изтъргува допускането му като кандидат на столетницата за кметското място при обсъждането му на Националния съвет при положение, че софийската организация не бойкотира преизбирането на настоящия лидер на партията Станишев, който да продължи мандата си.

Възможното одобрение на Кадиев от елита на партията е логично и поради друга, също толкова прагматична причина. А именно, понеже в БСП знаят, че който и да е неин кандидат, е обречен в задаващата се надпревара. По исторически (БСП няма избран кмет на София след промените), а и по конюнктурни причини (вълната ГЕРБ ще помете всяка една алтернативна кандидатура. Затова и неудобният Кадиев всъщност ще се окаже приятен вариант, понеже той ще бъде „изстрелян” в битка, в която няма изгледи за успех. По този начин неговото име ще бъде употребено и захвърлено впоследствие като вече използван и неработещ вариант.

Точно това се случи навремето, когато БСП избра за свой избор за софийски градоначалник Татяна Дончева. Последната бе неудобна за партията и като такава трябваше да бъде компроментирана като неспособна да акумулира подкрепа. Съответно тя бе пусната с удоволствие от софийските бесепари да се състезава с Бойко Борисов.

А какво по-удобно за елита на столетницата от това, което вече заяви самият Кадиев, а именно, че ако не успее да спечели изборното място, ще се оттегли от политиката?
По този начин, независимо коя ще бъде кандидатурата на БСП, то тя е предварително обречена. Петър Курумбашев ще трябва да привлича вот, въпреки БСП-София, а не чрез нейната помощ. Георги Кадиев ще тръгне на битка, в която на подкрепа не може да разчита на хората от централните органи на партията.

А отвъд всичко стои ГЕРБ, готови да „глътнат” всякое едно политическо инакомислие.

Снимка - vsekiden.com

Пролог

Из "Беседа за третия ден от смъртта Му"

Когато Естернази усети с нозете си допира на скалисто-песъчливия склон, той разбра, че наближава брега на морето. И само след малко, съществото му бе погълнато от разкрилата се пред погледа му всеобхватна панорама – море и небе, пиршество на синевата.
Скалите преминаваха в морето остро, без прелюдие. „Също, както в живота – камък и после дълбока вода”, опита се да си обзори гледката Естернази.
Мъжът вече стоеше, кръстосал крака на твърдината, с поглед, реещ се из синята панорама. Естернази можеше да се закълне, че чакащият го виждаше и отвъд амалгамата от въздух и вода. Сякаш лицето му бе изваяно от същите субстанции, сътворили вятъра, морето и земната твърд под тях. С изкоси черти като скалите, дълбок поглед като морето и коси, реещи се като вятъра, другият стоеше там, сякаш винаги е бил част от природния ландшафт и бе негово естествено продължение.
Приклякайки тихо до него, Естернази с удоволствие прие мълчаливото му присъствие и отново приюти взора си в синевата.
Вдишваше дълбоко, пълнеше дробовете си с парцалите въздух на игривия бриз, имайки чувството, че заедно с него попива и от цялата атмосфера на космополитната природа. Макар да не бе сигурен, дали той „отпива” от нея или тя го поглъщаше в дебрите си. Но Естернази нямаше нищо против да докосва с поглед и на свой ред да бъде докосван от природата, понеже по този начин имаше чувството, че низкото му човешко същество се увековечава успоредно с нея.
„Тленното става нетленно. Плътта губи себе си, приемайки през порите си етер-а на вечното съществуване. Смъртното губи основания пред взора на инобитийното”, мислеше си Естернази, усещайки топлия дъх на вятъра по врата си.
Опиянен от досега си с отвъдното, чийто двери бяха младостта на бриза, мъдростта на морето и вечността на небосвода, той превъзмогна и надрасна себе си, осъзнавайки, че човек е значим само тогава, когато се абстрахира от чисто човешкото.
Вече затворил очи, опиянили се от дълбоката синевата отвред, от това прелюдие на метафизическите реалии, Естерхази наруши мълчанието:
- Кой е най-важният въпрос на човешкото съществуване?

МТ: Текстът не е окончателен. Предстоят му стилистични промени.

Има ли право общественото мнение да дърпа ушите на правителството си?



Консолидирайки се с тезата, че еднозначната ултимативност в дискусията на дадена тематика е форма на по-скоро архаична идеологизираност, отколкото реално продуктивна успеваемост, авторът на тези редове ще се опита да редуцира в максимална степен застъпничеството на амплитудна теза, без най-малкото да бъде онагледена и нейната антитеза. С ясното съзнание за правдоподобността на сентенцията, че всяка крайност е майка на ограничението, тези редове обаче нямат претенцията за постигането на пълната обективност. Първо, защото абсолютната обективност не е функция на обикновено същество като човека, и второ, за някаква форма на обективност може да претендира само личност, занимавала се с конкретната тематика в научно-професионален аспект. Авторът, напротив, има дилетантски опит в сферата на политологичното познание, вследствие на което ако не с строга научна фактология, ще се опита да компенсира с желанието и интереса, който проявява в тази сфера.

Естествено, темата за демократичния субстрат (било система, правителство и т.н.) няма как да не бъде актуална за България с оглед на нейната конюнктурна ориентация на приобщаване към евроатлантическите ценности и политически структури. Абстрахирайки доколкото мога от отзивчивостта на родния политически елит към политическия мейнстрийм (преди към тоталитаризъм, днес – към демокрация), разсъжденията относно това дали демократичното правителство трябва да се съобразява с общественото мнение няма как да не бъдат в контекста на конкретната политическа ситуация и историческата панорама на обекта на нашето внимание. Ще си позволя и да конкретизирам обсега на настоящата тема основно към това дали именно в България към настояща дата едно правителство трябва да взема под внимание общественото мнение.
България няма опит в изграждането на гражданска и политическа култура. Последното е фундаментално, с оглед на това, че именно гражданската и политическа култура способстват за формирането на максимално адекватни обществени позиции на населението. От кратък взор към историческият опит на нашия народ, ние можем да направим тъжната констатация, че той е бил поданик, но не и гражданин. С уважение към представителите на Франкфуртската политическа школа, но „едноизмеримият човек -автомат” (Маркузе) бе дело не толкова на днешната демокрация, колкото на социализма. А левият тоталитаризъм сформира поданическата култура, която ако в някакъв смисъл бе продуктивна за един отгоре-надолу протичащ политически процес като социалистическия, то тя се оказа тотално ирелеванта за консумация от страна на либералната демокрация. Културата на електората, възпитан в духа на народна демокрация, се оказа след 1989г. тотално несъвместима за морално-ценностната императивност на либералната демокрация. Социалистическо-поданическата култура на българския избирател се оказа фатално неконвертируеама за изискванията на една демократична политическа система.

Тук изниква резонният въпрос: трябва ли при това положение един политически елит (каквото априори се предполага че е едно правителство) да се съобразява с мнението на масите? Отговорът на този въпрос може да бъде спокойно еднозначен, в зависимост от културно-географския статус на адресата му. За един англосаксонец, отговорът е „да”, за един балканско-ориенталски субект – отговорът е „не”. Като тук не влиза в обсега на настоящата тематика полемиката дали и онова „да” в Западна Европа не е малко дискусионно с оглед на елитарната критика за компетентността на масите. Българското общество по време на прехода бе (и все още е!) в състояние, подобно на Хобсовата „война на всеки срещу всеки”. Тъжна констатация е, че социализмът запрати страната ни именно в положение, подобно на преддържавната визия на английския философ ( и колко жалко, че тук аналогията с хармоничното „естествено състояние” на друг английски философ - Джон Лок, е неуместно да се аналогизира с българската действителност). Българинът и днес продължава да бъде „дедукция на страстите” (Хобс), което прави уместно идването на един Кромуел на власт, но не и на един Вилхелм Орански. В непотичния манталитет на българина отново в духа на философията на английския емпирик е политическата борба за дребни неща. Когато инстинкта за самосъхрание е главен принцип на политическо поведение у нас, то този етикет възпрепятства аподиктичната си функция да възпитава правилно социума на страната.

Българският социум е тотално дезориентиран не само по историческата инерция, въпреки фактът , че именно историческите обстоятелства способстваха за формирането на родните ширини на Хобсовия роб, но не и на Хегеловия аристократ. Затова и ние се лутаме от дясно-консервативен авторитаризъм към ляв тоталитаризъм, като нито едно от двете не способства за формирането на гражданска и политическа култура, толкова необходими за легитимацията на компетентността на населението относно оказване на натиск върху демократичните институции.

Там, където за политиката се разсъждава с настроения и концепции, подобни на тези, с които се отличават футболните събития, очевидно че базисът на либералната демокрация (консенсусът) е просто една имагинерност, висяща безтегловно някъде в бъдещето. В този смисъл, на балканите четем Маркс, (за Бердяев не сме чували), слушаме чалга ( защото класическата музика дразни ориенталски настроените ни възприятия) и пием ракия( неотлежал бърбън). И имаме за президент човек с мераци за кариера преди 89г. с псевдонима Гоце, което показва не друго, а идеологическа шизофрения и морален дефицит.

На този етап българските граждани ( по юриспруденция, но не и по дух) просто не са възпитани да предявяват претенции към политическата си система и правителството ( т.е изпълнителната власт, която монополизира законодателната). Българинът трябва да разбере, че в политическата система има и „Inputs”, не само „Outputs”. И нашенецът трябва да престане да се сърди на управляващия елит като на самозабравила се експлоататорски настроена котерия, не защото допирът до власт неминуемо развращава възприятията (Кант), не защото си заслужаваме именно такива управници (Хегел), не защото ако не всеки може да прави политика, то всички са длъжни да я разбират ( това пък кой гаден империалист го бе казал?) и не поради това, че българският политик живее „от политиката”, а не „за политиката” (Вебер), а именно защото една от най-важните функции на гражданина (по дух) е да оказва контрол и натиск чрез механизмите на демократичната политическа система на управниците си. Ако не го прави, той няма право на никакви претенции към властимащите. А те на свой ред, не са длъжни да се съобразяват с един некомпетентен конгломерат от поданици.

Българското общество трябва да придобие ясни схващания относно политическите си ценности и норми, да има пред себе си ясно дефинирани политически образци и идеали. Това не означава онова „БУЛГАР,БУЛГАР”, което антиподът на Алека и негов литературен герой Бай Ганю крещеше от страниците на едноименната сборник от сатирични фейлетони. Именно Алеко Константинов е нещо, което го няма днес като фундамент на едно гражданско общество – независимият интелектуалец. Къде са и независимите институции, способни да възпитават активни и отговорни граждани?
Не така е положението в Западна и дори Централна Европа. Немската класическа философия говори за „човека като човек” (Хегел) и за човека като свръхчовек (Ницще). Това е своеобразно субстанциално натоварване на човека като личност с високи морални стойности. От тази личност (не просто лице) се очаква активно да участва в управлението на страната си не само по избори. Там „желанието за признание” (Хегел) създаде първо демократите, а после и демокрацията. Затова и днешна Германия бере вкусните плодове на гражданско-политическата дейност на Аденауер и Хелмут Кол. Уви, в България „инстинктът за самосъхранение” (Хобс) направи, първо, една гротеска от демокрацията, и второ, едни гротескови демократи. Източноевропейската демокрация е форма на квазидемокрация, защото демокрация с Путин в Русия, Качински в Полша и Мечиар в Словакия е невъзможна. И в подобни режими се формира едно индиферентно общество, което не иска, а и не може, от гледна точка на собствената си компетентност, да има претенцията да бъде фактор в формирането на правителствената политика, а още по-малко, да настоява пред политическия елит последният да счита за меродавно да се съобразява с мнението му.

В заключение ще споделя субективните си впечатления, че в една дискусионна система като демократичната в един дискусионен регион като балканския трябва възможно най-много да се ограничават амбивалентните релации между хората и елита в изграждането на политическия процес, именно заради доброто на всички. Властовите ресурси не трябва да са на всички, а на тези от тях, които могат. А изграждането на добра гражданска и политическа култура ще възпрепятстват създаването на вакуум между елит и народ, за да не могат зловещи опити като Френската и Болшевишката революция да се повторят. По този начин един политически елит ще има за свой коректив един компетентен суверен, за което обаче трябва време за постепенна гражданска еволюция.

Затова на клатушкащата се лодка, ненаправена от самите нас (както Алексис дъо Токвил определи демокрацията), е по-добре освен капитана да няма люде като Елин-Пелиновия Андрешко. Не за друго, а защото последният може да кара каруца, не лодка. А на този етап балканците сме нации от каруцари, аспириращи да управляваме кораб.

снимка - http://images.clipartof.com/